— Тук прекалихте, поручик! Във вас говори не руският, а вашият курландско-немски произход.
— Ра-азрешете, щабскапитан.
— Не разрешавам! Мога и да те ударя по мутрата, тук не ти е майка Русия, тук е Япония и не можеш да ме извикаш на дуел.
— Господа, бъдете ми свидетели. Щабскапитан Никифоров засегна моята офицерска чест. Веднага след връщането от плен бъдете любезен да дойдете на дуел…
А войната продължаваше. Още през юли японските войски бяха наближили Ляоян. Предвиждайки важността на ляоянските позиции, Куропаткин изрече:
— Аз няма да напусна Ляоян! Ляоян ще е моят гроб!
Руската армия се сражаваше прекрасно, тя разби японската гвардия. Куроки и Оку вече бяха започнали да се отдръпват от Ляоян, когато Куропаткин също изтегли войските от Ляоян към Мукден и тогава японците, да не са глупави, заеха изоставения Ляоян. Куропаткин се „изхитри“ да превърне явната победа на руското оръжие в явно поражение. И за това се иска талант! Веднага се забелязва „трезвият поглед върху нещата“… Принуден да се изтегли към река Шахе, получил отново подкрепления от Русия, Куропаткин не закъсня да изрече нови исторически думи:
— Сега му дойде времето да наложим на японците своята воля!
Историците още преди революцията бяха отбелязали, че японците са сломили не духа на руската армия, а преди всичко духа на самия Куропаткин. При река Шахе битката завърши с това, че никому неизвестният полковник Павел Николаевич Путилов превзе и задържа една височина, наречена по-късно на негово име, и спря японската армия. „Путиловската височина“ стана символ на героизма на руския воин, както и знаменитата някога „Отбрана на Шипка“…
На 13 октомври бе отстранен адмирал Алексеев, а Куропаткин, след като получи от него широките пълномощия на властта, стана главнокомандуващ. Когато благодареше на Николай II за тази чест, той кокетираше с изкусното си перо: „Само бедният избор на хора е накарал Ваше Величество да се спре на мене.“
В един дъждовен есенен ден от балтийските пристанища потегля на път нашата Втора тихоокеанска ескадра. В навечерието на нейното излизане в морето адмирал Зиновий Петрович Рожественски е произнесъл страшни думи, за които малко хора знаят у нас, тъй като те бяха публикувани едва през 1933 година в Париж:
— Руската общественост, възбудена от вестникарски инсинуации, повярва сляпо в моя успех. Но нали аз си давам сметка за това, какво ни готви съдбата по пътя на нашите странствувания. Не би трябвало въобще да се започва тази безнадеждна история. Но как бих могъл да откажа да поведа ескадрата, след като цялата страна вярва в моята победа?
И ескадрата потегли. Тръгна! Към своята гибел.
След нея се стягаше за път Трета ескадра на Небогатов.
Надзирателите бяха облечени изцяло в бели дрехи, а престъпниците — в червени халати. Според един очевидец вечерната проверка приличаше на воплите на грешници, попаднали в чистилището на военното министерство на самураите. Острият глас на старшия надзирател изкрещяваше вечер не името, а назоваваше само номера на душата ти:
— Го-зю-ни.
— Хай! — трябваше да отговори арестантът.
— Го-зи-си.
— Хе-хе-хе — отговаряше Шаламов.
— Го-зю-го.
— Хи-хи-хи-хи-хи — захласваше се Панафидин… Ето този панаир японците не можаха да понесат.
Военният затвор не е място за веселба.
От пленниците изискваха сами да си мият подовете.
— По-добре да пукна — отговаряше матросът. — Едно е да жулиш палубата на крайцера, а съвсем друго — да лъскаш като стъкло затвора.
— А пък аз — допълни Панафидин — съм офицер от руския флот и нас не са ни учили на това. Настоявам за уважение към моето звание.
— Като мият подовете, нашите офицери показват своето разкаяние.
— Но те са си ваши… А пък аз за какво да се разкайвам?
— Вие сега не сте офицер, вие сте наш арестант.
— Глупости! — отговори Панафидин. — На мене ми е даден офицерски чин не от микадо и никой не ме е разжалвал. Донесете ми заповед за разжалване и ще ви измия целия затвор.
Историята завърши с това, че японците ги оставиха на мира, а на Панафидин като офицер даже му разрешиха да чете, като го снабдиха с една много увлекателна книга — граматика на новогръцкия език, която той запрати надолу по коридора на затвора:
— Настояваме да дойде френският консул!… Вместо консула се появи американски мисионер с молитвеник. Нескрито злорадствувайки, той „утеши“ затворниците, като изреждаше неуспехите на Куропаткин на фронта, превъзнасяйки до небесата японския гений на Ояма, Куроки, Ноги и Оку, и след като осени с кръста руснаците, им остави за спомен списанието „Дидай Чоо Лю“, в което беше отпечатана антивоенната декларация на Лев Толстой.