Шаламов прояви интерес към списанието:
— Кой е този Толстой? Да не е оня, който служеше в машинното отделение на „Гръмобой“?
— Ами, не, това е друг… от Ясна поляна.
Ако Лев Толстой беше се изказал само против войната, как да е. Но според него Исус Христос никога не е учил да се обича отечеството, но затова пък е искал всеки човек да обича всички хора по света… Шаламов се учуди:
— Че сега какво — и надзирателя ли трябва да целувам? Аз, разбира се, съм прост човек. Не съм мислил за патриотизъм. Но ето, стоя тук и обичам родината си тъй, както ни една мома не съм обичал… Без този патриотизъм докъде ще я докараме? Че нали ще бъдем по-лоши и от дивите зверове. То и зверовете обичат своята гора…
В самия край на годината зидарите, които надстрояваха още един етаж на затвора, пееха весели песни. От улицата достигаха звуците на военни оркестри, детски смях, пукотевицата на бомбички. Шаламов правилно се досети, че в Япония нещо се е случило:
— Да не би при техния микадо да е поевтиняло маслото…
Дойдоха стражари, които се усмихваха. Те отново завързаха рюриковци с връвчица. На русите беше съобщено, че по случай общонародното чествуване ги освобождават от затвора и сега ще ги закарат в различни лагери за военнопленници.
— А какво е чествуването? — попита Панафидин.
— Вашият храбър генерал Стесел е отстъпил Порт Артур. Ние много уважаваме Стесел, както и вашия доблестен Куропаткин…
Неочаквано Шаламов гръмко се разплака.
На 19 декември 1904 година генерал Стесел пише на Николай II: „Велики Господарю, прости ни. Направихме всичко, което беше по силите ни. Накажи ни, но наказвай милостиво.“ А ето откъс от лично писмо на един от защитниците на Порт Артур: „От Куропаткин — ни кост, ни вест… Тежко ни е да гледаме как флотът е безпомощен, за което мнозина от нас проливат горчиви сълзи. Но снаряди и патрони още имаме, ще стигнат до февруари. Не сме изпитвали нужда от продукти досега, хранейки се с консерви и прясно свинско, което ни доставят е джонки. Чай, захар и хляб се намират.“
Алинея № 64 от Наредбата за крепостите в Руската империя предвижда да се наказва комендантът на крепостта при отстъпването й на противника — във всякакъв случай, колкото и самоотвержена да е била борбата на гарнизона. На 20 декември се бяха промъкнали до Чифу артурските миноносци „Статний“, „Властний“, „Сердитий“ и „Скорий“ и техните командири съобщиха на руския консул:
— Стесел отстъпва Порт Артур.
— Как отстъпва? — изуми се консулът.
— За пари.
— Да ви пази бог. Не може да бъде!
— Но така разправят всички…
Донесоха горещ чай на премръзналите миноносници.
— Как — чудеше се консулът — е могъл комендантът Стесел да предаде на врага крепостта, след като в нея има военен съвет?
— Стесел именно го беше свикал. Всички генерали се изказали против, ала Стесел — тайно от тях! — изпратил парламентьори при японците и капитулацията излезе ненадейна за гарнизона. Ние, слава богу, се измъкнахме от това змийско гнездо, където доста отдавна са се свили на купчина отвратителни харпии…
На 22 декември излиза от печат последният брой на портартурския вестник „Нов край“, когато по улиците на града крепост вече се бяха появили първите японци („местното население ги посрещаше на колене с японски знамена и се учудваше защо и русите не правят същото“). След два дни генерал Ноги приема парада на японските войски, изправен на терасата при ресторанта на господин Никобадзе. В града откриват „Кантора за приемане на военнопленници“. Но самият Стесел и съпругата му отдавна са приготвили куфарите.
Пленените портартурци разказват по-късно: „Та ние всичко видяхме! Японците се отнасяха към Стесел по-лошо, отколкото към куче, само дето не го ритаха с крак. Не знаем колко е взел от тях, но се говори, че японците са го изиграли и не са му платили всичко… Сега ние сме опозорени за цял живот, а него, цирей такъв, го пуснаха да си отива като господар. С жената!“
Сензацията имаше международно значение. Затова, когато Стесел и жена му пристигат в Аден с парахода „Австралия“, Аден вече се е задръстил с журналистически тълпи от всички наречия по света. Стесел е мълчалив, много не приказва, но от време на време ругае японците (очевидно защото не са му заплатили изцяло). Генерълът много се радва на съобщението, че вестник „Еко дьо Пари“ обявил сред читателите си подписка, за да подкрепят бедния комендант и неговите куфари. С благодарност дава интервю пред кореспондента на този вестник Емил Дантес (за съжаление не зная от каква степен е роднинската му връзка с убиеца на нашия велик поет):