— Това е Володя Витгефт, синът на нашия адмирал.
Разговорът не вървеше, още повече че Саша Трусов искаше да научи как е загинал баща му, а Панафидин по време на боя не беше се качвал на мостика и нарочно поведе разговор за други неща:
— В нашето семейство например често можеше да се чуе: „Това беше преди войната“, „Това се случи след войната…“ Получи се някакъв стабилен водораздел — от и до. А ние, господа, принадлежим към едно поколение, което съвсем не може да се вмести с жизнения си срок в тези фатални рамки. Увиснали над пропастта на мира между две войни, ние не сме очаквали войната, тъй като твърде много умувахме за вечния мир… Струваше ни се, че ние, наследили победите на бащи и деди, от самата природа сме създадени само да побеждаваме!
Володя Витгефт се съгласи с него:
— Да. И дали не поради това бяхме безразлични към политиката, към развитието на оръжията? Животът жестоко отмъсти на всички ни заради нашето срамно равнодушие към подвизите на миналите поколения.
— Може би — кимна Саша Трусов. — Свикнахме да се отнасяме към раните на бащите с някакъв нехаен хумор. Струваше ни се, че като си припомнят някогашните страхове, те преувеличават заслугите си… Значи не сте видели баща ми мъртъв?
— Престани, Сашка! — трепна нервно младият Витгефт. — Зная например, че от татко е останал само един крак и са го хвърлили в морето с топовни салюти… От това съвсем не ми става по-леко. По-добре е да не знаем всички подробности.
Панафидин попита къде е сега ескадрата на Рожественски.
— Като че ли е в Мадагаскар — му отговориха те. — Какво може да промени сега в нашата съдба нейното пристигане? Нищо.
— Там е чичо ми, капитан втори ранг Керн, води миноносеца „Громкий“…
Панафидин мечтаеше да се завърне при своите в Мацуяма, но по някакви съображения японците го разкарваха по цялата страна, без да му позволят да отседне някъде за дълго, да завърже приятелски връзки. Той пишеше писма — и до родината, и до Мацуяма, но отговор нямаше. През 1905 година режимът в лагерите за военнопленници се влоши, а лошо осведомените руски вестници продължаваха да кадят тамян за „човеколюбието“ на противника. Междувременно японското правителство отдавна беше започнало да призовава своя народ „да затегне коланите“ и, естествено, затегна докрай коланите върху окльощавелите тела на военнопленниците, които не знаеха тук на кого да се оплакват. Започнаха да държат пленниците полугладни. Офицерите, които си имаха пари, бяха оставени на „изхранване“ от паразитите бакали, които никога не връщаха ресто от каквато и да е банкнота, нахално твърдейки, че им трябва „благодарност“. Мнението за честността на японците силно беше разклатено, когато русите се сблъскаха с тези чакали, скубещи и последната копейка от бедняците.
Отзвукът от руската революция, изопачен от каналите на вражеската информация, вече достигаше японските брегове и на Панафидин никога още не му се беше случвало да чува толкова глупости, колкото през тези дни… Офицерите, настроени реакционно, се възмущаваха:
— На нашия „панаир“ сега само революция му липсваше! Всяка революция е като тор, върху който израстват какви ли не бурени. Така е мислел още Наполеон, когато е бил лейтенант…
— Пази боже! Нима върху този тор Наполеон по-късно е израсъл, подобно на див плевел?
— Не. Благоухаел е като цъфтяща лилия. Но всички тирани обичат да забравят онова, което са издрънкали през младостта си… За нас, верните слуги на престола, най-прекрасната демокрация е остър нож, намазан отгоре със сладък мед.
Либерално настроените офицери разсъждаваха иначе:
— Господа, нали няма да отричате, че благодатният вятър на реформите ще освежи нашето отечество, ще обнови тромавия и стареещ апарат на държавната власт… И по-добре е сега да се изпусне излишното налягане от котлите, отколкото да се чака кога тези котли ще избухнат с грохот, подобен на Везувий.
— Да върви всичко по дяволите! — намесваше се Панафидин в спора. — Аз съм на двадесет и две години, току-що съм влязъл в живота, но вече се чувствувам немощен старец… Бих искал точно да зная кой е виновен за нашите позорни поражения.
— Успокойте се, мичман, всичко ще се нареди.
— Кога? — бунтуваше се Паиафидин. — Или вие се надявате, че откъм морето ще дойде Рожественски и ще вн освободи от плен? Та аз вече съм преминал изпитанието на Цушима! И зная, че няма друг път за ескадрата. Нея също я очаква Цушима, покрай която тя не може да премине…
Сякаш за да засилят позора на царизма, японците бяха събрали анкетни данни за почти поголовната неграмотност на пленените войници, които едва умееха да се подпишат, и тази позорна статистика бе публикувана в чуждестранния печат, като предизвика страшен смут в министерските кръгове на Петербург. Излизаше, че царска Русия заплаща с кръв и неграмотността.