На 14 май завърши боят при Цушима, а на 18 май Токио се обърна към Рузвелт с молба за посредничество при сключване на мира. Но не Русия, а самата Япония беше показала слабост, признавайки неволно, че повече от Русия се нуждае от мир. Наплашен от революцията, Николай II беше съгласен да седне на кръглата маса за преговори, а президентът Рузвелт предварително (и много охотно) застилаше с покривка тази маса в американския Портсмът…
ЦУШИМА! За нея Ленин пише: „Всички очакваха това, но никой не мислеше, че поражението на руския флот ще е такъв безпощаден разгром.“ От този безпо-щаден разгром бяха излезли, спасявайки се със стрелба от бордовете, доблестните крайцери. И сред тях бе героичната „Аврора“ със своята легендарна съдба.
Флагманският броненосец „Миказа“, на който се сражаваше Того, бе до такава степен обезобразен при Цушима, че изтощените му машини едва го влачеха. Офицерите от японския флот се срещнаха с офицерите от руската ескадра вече в бараката за военнопленници и сега нямаше защо да крият истината от своите противници. От тях нашите моряци научиха, че броненосците на Рожественски са стреляли точно и добре.
— Ако вашите снаряди притежаваха същата взривна сила като нашите — казваха японците, — резултатът от сражението би могъл да бъде плачевен за нас. Ние всички сме удивени от издръжливостта на вашите кораби, които бяха способни да продължават боя след страшни разрушения в корпусите и с пожари в надстройките, когато броненосците приличаха на огромни огньове.
— За нас — казваха руските офицери на японците — е удоволствие да чуем това, но… След боя няма защо да размахваш юмруци!
На 27 юни започнаха мирните преговори в Портсмът. Предчувствувайки края на войната, японците малко облекчиха режима на пленниците, на офицерите се разрешаваше свободно пътуване из страната. Единственото, което изискваха от пленниците, бе да не седят повече от три часа в ресторантите и да носят специален знак върху дрехите. Използувайки това, Панафидин обиколи много градове, разпитвайки за познати и близки — кой е оцелял и кой не е. Спомни си, че Игор Житецки също искаше да попадне в ескадрата на Рожественски… „Какво е станало с него? Нима също е загинал?“ Той разпитваше:
— Никой от вас ли не е срещал мичман Житецки?
— А какъв е той?
— Мичман. Служеше при капитан втори ранг Кладо…
— Нещо не си го спомняме — отговориха на Панафидин в лазарета в Майдзуру. — Вярно, че Кладо беше в ескадрата, но след това изчезна някъде по английските брегове. А вашият мичман Житецки даже не го и познаваме. За първи път чуваме за такъв човек…
Накрая Панафидин събра сили да попита за съдбата на есминеца „Громкий“, командуван от неговия роднина Керн — чичо Жорж, веселия и храбър капитан втори ранг. Отговориха му:
— Съдбата на „Громкий“ е загадка за всички ни. За този есминец се носят легенди, че уж е извършил подвиг, равен на подвига на „Стерегушчий“… В Киото вече бяхте ли?
— Не. Канех се — каза Панафидин.
— Отидете. Казват, че в Киото има един оцелял от „Громкий“. Фамилията му лесно се помни — Потьомкин.
В древния Киото, бившата столица на Япония, понасяха пленническите несгоди двама адмирали — Рожественски и Небогатов, заобиколени от своите щабове и флагофицери. Мичман Владимир Потьомкин още не беше се оправил от сътресението, разказът му напомняше телеграфна лента, която изстрелва къси фрази:
— Ние се бяхме устремили към Владивосток. Преследваха ни. Едновременно четири миноносеца. Отначало поддържахме двадесет и пет. Попадение в котела. Задържахме на седемнадесет. Свършиха снарядите. Падна флагът. Керн изпрати един матрос на мачтата. С пирони и чукче. Заковаха флага към мачтата. Неподвижно… След това вече нищо не си спомням. Дали Керн е потънал или са го убили — не зная.
Разбира се, чичо Жорж не е оцелял и тъжното е, че вече никога няма да види напечатан „Панафидинския Летописец“. Пак тук, в Киото, мичманът срещна и Саша Трусов.
— Заповядайте! — каза Трусов, отваряйки тежките врати на един старинен японски храм. — Бъдете наш гост. Между другото, не сте ли чули какво става в Портсмът? По улиците японците дрънкат, че уж мирът вече бил подписан… Минете. Ето насам. По-смело.
Вътре в храма японците бяха преместили по краищата позлатените си богове, а средата на сградата бяха оставили за настаняване на пленените офицери от руския флот.
— Сядайте — каза той, посочвайки отворения куфар. — Реших да подредя пъртушините си… Виждате ли? Наследство от отминалото време, когато се перчех на брега. Прекрасен костюм от Хонконг, вратовръзка и нагръдник с идеален пластрон, всичко е както трябва… Мама много обичаше да ме вижда докаран.