— Мама? — повтори Панафидин. — Аз се познавах с майка ви и със сестра ви. Виждахме се на вечерите в дома на лекаря Парчевски на „Алеутска“, където свирех на виолончело. Спомням си как веднъж майка ви каза, че много й приличам на нейния син… тоест на вас, Александър Евгениевич.
— Възможно е — съгласи се Трусов-младши, след като огледа Панафидин. — Имаме еднакво телосложение… Какво гледате така?
— Гледам… — каза Панафидин, прехвърляйки нещата в куфара. — Гледам и си мисля. А ако ви взема всичко това?
— Защо? — учуди се Трусов.
— За да го предам на майка ви.
— По какъв начин?
Панафидин премери на своя врат чуждата якичка:
— Точно по мярка! Веднъж избягах от плен… по време на войната. Какво ще стане, ако се опитам отново да избягам… в мирно време?
Настъпи продължителна пауза. После мичман Трусов бързо нахвърля в куфара всички неща от своя тоалет и го захлупи.
— На мене също ми е идвала наум такава безумна мисъл. Но не ми стигаше решителност… Вземайте всичко заедно с куфара. Ето ви и моите пари.
Панафидин попита като за нещо съвсем обикновено:
— Какво да кажа на майка ви?
— Нека чака. Аз скоро ще се върна.
— Но аз ще се върна преди вас… ако ми провър-ви!
Денят беше 23 август — ден, в който бе подписан Портсмътският мирен договор. Япония преживяваше бурни дни, по улиците имаше толкова сбивания, толкова демонстрации, митинги и пожари, че на полицията не й беше до някакъв си „акачихе“, който препускаше вечерта с дженерикша по посока на пристанището Осака…
В пристанището имаше няколко кораба, ярко осветени с електричество, но на Панафидин му предстоеше да познае кой от тях ще откачи най-рано вързалата. Сега мичманът имаше само един документ за самоличност — собствената дързост, която понякога е по-скъпа от всякакъв пътнически билет за класа „лукс“ (с вана и двойно легло). Не трябваше да се суети, за да не привлече вниманието на пристанищните пазачи.
„Какво ли не става на този свят!“ — каза си мичманът…
С уверената крачка на човек, който си знае цената, Сергей Николаевич се изкачи по сходнята на френския параход „Прованс“, използувайки удобния момент, когато изпращачите слизаха на брега, а пътниците се качваха на палубата. При това третият (или четвърти) помощник на капитана, още младо момче, беше се зазяпал в жените и Панафидин, като мина покрай него, леко повдигна цилиндъра на главата си. След това изтича на променаддека, където се шляеха някакви господа с безцеремонни дами, важно крачеше един китайски компрадор и се разхождаха две бъбриви японки. В този момент мичманът беше благодарен на майка си, която го накара да научи френски език, и на Морското училище, което безмилостно му беше втълпило трайно познаване на английския. Позаглеждайки се към мостика, Панафидин забеляза, че капакът на пътния компас още не бе отворен, а капитанът не бързаше да проверява машинния телеграф. Вързалата дебели колкото човешка ръка, превити на осморки, оставаха както преди затегнати върху пристанищните кнехтове. Колкото се може по-равнодушно, той се обърна към китайския търговец:
— Изглежда, нашето отплаване се забавя?
Компрадорът прекрасно владееше английски:
— Да, полицията на Осака се претрепа да търси онези глупави американци, които тези дни са ограбили банката, след като убили касиера. А къде могат да избягат с парите? Само в Шанхай… Затова и всички кораби, заминаващи за Шанхай, полицията ги подлата на обиск.
Панафидин изстина. Разбира се, че японците ще отворят куфара му, в който е свито онова кимоно хаори със знака на руски военнопленник. Трябва нещо да се измисли. Но… какво? Вестникарските басни за онези гратисчии, които кръстосват океаните върху купчини въглища или в трюмовете, където цвърчат плъхове, са добри за глупаци, а Панафидин знаеше, че всички бункери и трюмове преди излизане в морето са здраво и плътно затворени. Широката, застлана с арабски килими стълба със стъклени перила го отвеждаше към долната част на парахода…
— Какво ли не става по този свят — уверено повтори на глас.
Оказа се в бара, полутъмен и почти празен. Небрежно поиска уиски. През широкия прозорец видя, че при трапа капитанът вече приема цяла глутница полицаи и чиновници на японската митница. Веднага беше вдигната сходнята, за да се прекъсне връзката с брега. Мичманът погледна надолу — ако скочи от кораба върху пристана, счупването на двата крака бе сигурно, високо e!
И сега го обзе абсолютно спокойствие.
— Още едно уиски — каза той на гарсона.