В паметта на мичмана още витаеше миризмата на отвратителна супа от настъргана ряпа, в ушите му не стихваха дивите вопли на японските грешници от военния затвор Фукуока: „Ха-ха-ха-ха…“ И изведнъж забеляза една усамотено седяща жена с поразителна красота, която държеше между тънките си пръсти чаша с крюшон. „Къде ли съм я виждал? — изтръпна Панафидин. — Нима това е тя?“
Веднага изплува споменът за горещата вечер във Владивосток. Игор Житецки, бързащ на връщане от телеграфа, студеното кафе-гласе в сладкарницата на Адмиралтейската градина… Да, да! Именно в онази вечер, наблизо до тях седеше тази красавица, по някакво чудо пренесена от улица „Светланска“ в бара на френския параход „Прованс“.
Отдалеч се любуваше на непознатата. Познанията му по японски език се оказаха достатъчни, за да разбере долетялата от горната палуба фраза на полицая:
— Започваме обиколката от този борд, като ще се движим по посока на часовниковата стрелка, за да завършим огледа в ресторанта за пътници…
Панафидин нямаше какво да губи. Приближи се до жената:
— Не зная коя сте, а и вие няма да знаете кой съм аз. Но лицето ви се е врязало в паметта ми още от една среща във Владивосток. Аз съм офицер от руския флот и избягах от японски плен. Ако сега ме хванат, отново ще бъда хвърлен в затвора. А съм още млад, искам да отида у дома… във Владивосток. Помогнете ми.
— Добре — отговори невъзмутимо жената и не помръдна от мястото си, докато не допи крюшона. — Сега елате с мене — надигна се тя — и разказвайте нещо смешно.
Непознатата заведе мичмана в помещение от първа класа; една от междинните каюти й служеше за спалня.
— Веднага се съблечете и лягайте — каза тя.
Твърде силно щракнаха ластичетата на корсета и, излетял встрани като унитарен патрон от боен снаряд. На вратата вече чукаха — полиция! Панафидин притихна под яркочервеното одеяло, а неговата спасителка, едва открехнала вратата, даде възможност на японците да се убедят, че е гола.
— Но аз вече спя — каза тя и се чу как японските полицаи продължиха нататък, звънтейки със сабите…
Настъпи тишина. Жената тихо легна до него.
— Как се казвате? — попита Панафидин.
— Джени…
Зад борда шумно изпляскаха вързалата, хвърлени от брега. Във вътрешността на „Прованс“ бойко затракаха машините.
— Толкова съм ви благодарен — каза мичманът.
— Всичко това е много забавно — отговори Джени, протягайки ръка, за да го прегърне. — Но има само една незначителна подробност, която променя нещата…
— Каква именно?
— Аз никога не съм била във Владивосток…
И като го каза, тя се впи в мичмана с дълга и разтърсваща целувка. Това вече не беше Виечка с нейния регламент от три секунди.
Руският консул в Шанхай не изпадна във възторг от разказа на Панафидин за приключенията му.
— Не разбирам как ви е дошло наум да рискувате, след като мирът вече е подписан? След някой и друг месец щяхте да бъдете депортиран за родината по официален път. Всички руси обичат да разбиват врати, които лесно могат да се отворят с обикновено натискане на дръжката. Впрочем седнете, господин мичман…
Каза, че ще съобщи на посолството в Пекин, даде му пари само до Владивосток:
— Ще се доберете някак си. На добър път.
Владивосток съвсем не беше се изменил през времето, докато го бе нямало. Но Скридлов не беше тук. Адмиралът бе отзован в Петербург на работа в Главния морски щаб и сега цялата морска част беше подчинена на Йесен. Сергей Николаевич реши, че най-напред следва да навести вдовицата на капитан първи ранг Трусов.
Естествено, предстоеше му да издържи много тежка сцена, но Панафидин беше донесъл в дома на Трусови и радостна за майката вест — синът й е жив, ето куфара му, ето, сами виждате, облечен съм с неговия костюм, връщам ви неговата любима вратовръзка. Вдовицата не започна да разпитва за подробностите около гибелта на мъжа й на мостика на „Рюрик“, за което Панафидин й беше благодарен.
— Тези проклети крайцери — каза тя по време на чая. — Не случайно винаги съм се страхувала от тях. Студени, железни, страшни, няма къде да се обърнеш от теснотия… А вие сега къде ще отидете, мичман?
— На крайцерите! — отговори й Панафидин.
Йесен посрещна приветливо мичмана:
— Трябва веднага да ви предупредя, че руският флот преживя такава страшна катастрофа, след която не останаха кораби, затова пък се получи излишък от офицери. Няма свободни места! Впрочем — добави контраадмиралът — няма да възразявам, ако някой от командирите на крайцери ходатайствува пред мене за зачисляването ви в екипажа извън щата…
Флагманът „Русия“ димеше леко на опразнения рейд, но там вече имаше друг командир; „Гръмобой“ беше влязъл за капитален ремонт, а от дълбочината на дока още стърчаха мачтите на „Богатир“. В отдел „Личен състав“ седеше непознат капитан първи ранг и остреше купчина изписани моливи, влагайки в това действие широката си руска натура. Създаваше се впечатление, че дори да струпат тук моливи до коляно, той всичките ще ги подостри. Панафидин каза, че очевидно сега има някаква „опашка“ за крайцерите и затова е склонен да го имат предвид в тази „опашка“: