— Избягах от плен. И съм чист като гълъб.
— Вие бягате, а за нас — грижите. Не мога да ви включа в списъците, докато не пристигнат документите.
— Откъде?
— От Япония, естествено. Трябва да знаем колко сте прекарали там, за да спазим законността при определяне на заплатата. Лошото е, че не сте дочакали организираното изпращане за родината.
— Какво съм виновен, че се стремях към родината!
— Можехте и да потърпите. А сега няма да ви запиша в крайцерските екипажи, докато не пристигне от Токио нужната документация…
Панафидин тръгна към вратата, но се върна:
— Извинявайте, че ви откъсвам от сериозни занимания. За предпоследния поход на „Рюрик“ бях предложен за „Владимир“… мисля, че даже с мечове и лента. Какво е положението в Петербург? Утвърдена ли е кандидатурата ми за орден, или не?
— Доколкото си спомням… Как е фамилията ви?
— Панафидин. Сергей Николаевич Панафидин.
— Не. Не съм срещал вашето име.
От щаба мичманът излезе на „Светланска“ като оплют. И наистина! Струвало ли си е толкова да се мъчи, като извършва два пъти бягство, та тук, вече вкъщи, още набрал скорост, да се намуши върху острите копия на бюрократичните моливи? Никак не му се искаше да се обръща за помощ към Стеман, но все пак, надвил себе си, се упъти към доковете. „Богатир“ беше натиснал с дъното си обтегачите на килблоковете; запълнените с дърво пробойни върху корпуса му изискваха обков с листова стомана, каквато — уви! — не се намери в складовете на пристанището. Крайцерът, който някога беше образцов чистофайник, изглеждаше замърсен, червените петна от миниум върху бордовете му приличаха на небинтовани рани…
— Да, да, влезте! — отговори на почукването Стеман.
В унисон с крайцера изглеждаше и неговият командир — още по-оплешивял, отпуснат, с торбички под очите. Облечен във всекидневен кител, капитанът първи ранг някак бледнееше сред наредбата на своя салон, където от стари времена още блестяха гордо огледалата, лъщеше лионското кадифе върху параваните край леглата и мебелната тапицерия.
— Досещам се за какво сте дошъл — каза Стеман.
— То не е трудно да се досети човек, Александър Фьодорович: аз съм млад, а докато е младост, се прави кариера. Не се срамувам от тази дума, тъй като не съм кариерист, но всеки офицер има нужда да служи.
— И сте решили да се върнете на моя „Богатир“?
— Ако ми съдействувате за завръщането. Стеман каза, че това не зависи, от него:
— За съжаление каюткомпанията не е гумена. Ако приема вас, значи трябва да изхвърля някого на брега.
— Жалко… Нима аз, младият офицер, сега години наред ще чакам, докато Русия възстанови и поднови своя флот?
Стеман вдигна нагоре ръце като в размисъл и с рязко движение ги отпусна върху дръжките на креслото: пляс!
Въпросът му беше абсолютно неочакван:
— А… вашето виолончело? И то ли загина с „Рюрик“?
Панафидин му разказа при какви обстоятелства то беше разцепено на две от форщевена на японския крайцер „Адзумо“.
— А — усмихна се Стеман, — командир на „Адзумо“ беше Фуджи… някога мой приятел. Неведнъж сме си пийвали с него в Нагасаки… преди войната, естествено. Как изглежда той сега?
Панафидин неочаквано се озлоби:
— По-добре от вас — отговори му нервно…
Той някак си поновому видя Стеман. Пред него беше човек, явно потиснат от това, че войната, от която бе очаквал адмиралски „орел“ върху еполетите, жадувал бе за ордени и почести, тази война се превърна за него в крах. От капитана първи ранг беше останал един дребнав еснаф, който твърде дълго бе стоял на опашка пред касата, но бе получил по-малко, отколкото е очаквал. Обаче Стеман беше разбрал фразата на мичмана „Фуджи изглежда по-добре от вас“ и затова реши да си отмъсти.
— Знаете ли — каза изведнъж Стеман, — много съжалявам за вашето прекрасно виолончело. Но още повече съжалявам за вас… Вие много ревностно се стремяхте да се прехвърлите от моя „Богатир“ на „Рюрик“, а сега след „Рюрик“ се върнахте при моето строшено корито. Жал ми е за вас… много — повтори, злорадствувайки, Стеман. — Сега приличате на мъж, който след развода с жена си отново я моли за отминалата любов. Ако бяхте по-разумен, при мене щяхте да станете лейтенант. А вечер можехте да свирите на виолончелото с господин Парчевски…