Панафидин чак потреперя от обида.
— Разрешете да ви напусна? — изправи се мичманът.
— Не смея да ви задържам… хи-хи-хи!
След визитата в доковете мичманът беше налегнат от лоши мисли. Консулът в Шанхай, острещият моливи в щаба, най-сетне, язвителният Стеман — никой даже не му благодари за всичко, което беше изтърпял, и като че ли бяха готови да смятат не за заслуга, а да го обвиняват заради неговите бягства от плен, сякаш бе нарушил изискванията на устава. Като не знаеше къде да се дене от самия себе си, Панафидин надникна в магазина за ноти на братята Сенкевич, които още през стъклото на витрината се усмихваха на мичмана.
— Не искате ли да прегледате някои нови неща при нас? Ето изпратили са ни Скрябин от Москва, ето и Рахманинов… всичко най-ново. Прекрасни издания — на фирмата „Юргенс“.
Панафидин прелисти небрежно нотите:
— Благодаря. Но аз осиротях… уви, така е. Стана му още по-гадно. Помисли си дали да не влезе в болницата и да се полекува малко от някаква болест?
Медицината е такова нещо, че щом легнеш на болничното легло, и веднага ще ти намерят болести. Потънал в такива тъжни мисли, Панафидин излезе под звуците на войнствен марш, идващ откъм зеленината на Адмиралтейската градина. В кафенето седна под един чадър. Както и миналия път, поръча си кафе-гласе. Беше му неуютно, самотно. Оглеждайки разсеяно публиката, мичманът изведнъж скочи, като едва не събори с коленете си нестабилната масичка…
Да! Както и миналия път, тя бе тук.
Жената с ослепителната красота усамотено пиеше лимонада.
Но нали сега той знаеше името й. Най-сетне, имаше мъжки права над нея… Панафидин се приближи решително:
— Джени! Какво щастие, че отново ви срещнах. Нямам думи да изразя сложните чувства, които успяхте да предизвикате у мене…
Без да го изслуша докрай, красавицата започна да вика силно:
— Миша… Миша! По-скоро ела… но къде си? Към тях вече се приближаваше солиден капитан втори ранг с бял мундир и гамаши от бяла кожа.
— Какво се е случило, прелест моя? — попита той, неправилно изговаряйки „р“.
— Щом ти се отдалечи, и този мичман… изведнъж започна да ми прави някакви странни намеци. Уж че аз с него… о, ужас!
Капитанът втори ранг пощипваше брадичката си в стил „дьо катр“.
— Дайте обяснение! Или се познавате със Зинаида Ивановна?
Панафидин и сам не знаеше как да обясни всичко:
— Виждате ли, наскоро пътувах по море от Осака за Шанхай… без билет, разбира се. Но в първа класа на френския параход „Прованс“. Не може да греша! Възможна ли е такава прилика?
— Какъв Шанхай? — възмути се капитанът втори ранг. — Каква прилика? Злато мое, кога си успяла да отидеш в Шанхай?
Красавицата даже се обиди:
— Ама аз какво… да не съм луда? Никога не съм ходила в Шанхай и няма да отида. Какво има да правя там?
Абсолютно изумен, Панафидин й се поклони:
— Извинете ме, аз май нищо не разбирам.
— Аз също — каза капитанът втори ранг — се отказвам да разбера на какво основание се хвърляте към едка дама с неприлични намеци. И в края на краищата, аз по-добре зная къде ходи моята жена…
Панафидин ту пребледняваше, ту се изчервяваше от срам:
— Аз ви поднасям, господин капитан втори ранг, най-дълбоките си извинения. Но вашата съпруга си прилича умопомрачително с онази дама, която придружавах до Шанхай…
— До Шанхай от Осака? — попита капитанът втори ранг.
— Тъй вярно.
— А как попаднахте там?…
Панафидин разказа накратко своите патила и капитанът втори ранг, явно заинтригуван, протегна ръка на мичмана:
— Беклемишев Михаил Николаевич, имам чест… във Владивосток командувам подводните лодки, които докарах сам от Петербург върху железопътни платформи. Да върви по дяволите този Шанхай… Седнете, мичман. Да си поговорим.
Да се разговаря с Беклемишев, беше истинско удоволствие. Той се оказа човек с висока култура, технически грамотен, в крак с последните постижения на науката. Михаил Николаевич бе фанатик на подводното плаване, като смяташе, че бъдещето на морските войни ще е в удара изпод водата. Панафидин поговори двадесетина минути с капитана втори ранг и самият пламна от желание да се гмурне в непознати гибелни бездни. В отговор на нерадостния му разказ за митарствата с крайцерите Беклемишев изрази съчувствие:
— Да, това е тежко, тежко е… съгласен съм. Хайде да направим така. — Той изтегли от джоба си златен часовник, щракна с капачето. — Зиночка, ти искаше да направиш воаяж по магазините и това е много мило от твоя страна. А докато ти си заета с дамски занимания, ние със Сергей Николаевич ще направим една увлекателна разходка…