В богаташкия дом на „Алеутска“ господа Парчев-ски държаха втория етаж. На входа висеше табела с голям надпис „Д-ръ Ф. О. Парчевски“, по-долу с дребни букви: „Женски болести, запазва се тайната на визитата“, а в най-долния край на дъската съвсем невзрачно: „Заплащане по споразумение.“ Наивният мичман Панафидин не се сети веднага, че Парчевски са забогатели от нещастията, които понякога се случват на жените…
Както и да е! Той бе погълнат от предстоящия концерт.
Съботен ден в града беше трудно да се хване свободен файтонджия и затова още от пристанището мъкнеше сам виолончелото. На завоя някакво чевръсто старче го попита:
— Случайно да го продавате? Мога да го купя.
— Не, не го продавам. Самият аз свиря… Утешаваше го лъчезарната мисъл, че в квартета на Бокерини има едно място, където на виолончелото е отредена солова партия, и се надяваше да изплаче върху струните такова страстно пицикато, което не може да не бъде оценено от прекрасната дъщеря на гинеколога. Може би точно днес тя ще му каже най-сетне: „Толкова съм ви благодарна. Защо идвате само в събота?“ Вратата пред мичмана бе отворена от самата нея и по бързината, с която стъпките й откликнаха на неговото позвъняване, всеки опитен мъж веднага би се досетил, че Вия очаква някого.
— О, вие ли сте… — проточи тя разочаровано и веднага, обръщайки се към вътрешността на жилището, извика: — Татко, пак е за тебе! Дошъл е още един свирач…
Думата „свирач“ хвърли мичмана в бездната на отчаянието, но той още не губеше надежда за своето пицикато. А за да отиде в „абажурната“, където се събираха любителите на музиката, му предстоеше да мине през един обширен салон, зает от външни хора. Изглежда, тук ги привличаше не музиката, а само насъщният въпрос за зестрата на Виечка Парчевска. Появата на мичмана с огромния калъф на неговото „Гуарнери“ предизвика всеобщо оживление сред кандидатите за женитба.
— Все пак — разприказваха се те, — ако бог накаже някого с музикален талант, по-добре е да свири на флейта… тя е по-лека!
Страдайки от унижението, Серьожа се промъкна в „абажурната“:
— Добър вечер, дами и господа. Не съм ли закъснял?
Домашно-семейното музициране тогава беше на мода, но самият господин Парчевски очевидно очакваше от музиката на Вивалди и Бокерини други резултати. Панафидин влезе в момента, когато пощенският чиновник Гусев, отдавнашен жител на Владивосток, разказваше на капитан първи ранг Трусов:
— Сигурно тук и ще умра: Ами че аз съм напуснал толкова отдавна Петербург, когато водопроводът в столицата още нямаше филтри и пролетно време по тръбите изпомпваха направо в кухнята пресни рибки от Нева. Излизат в мивката — скок-подскок, хващай и направо в тигана! А тук, във Владивосток, ей с тези ръце пет кладенеца съм изкопал. Пет кладенеца и два гроба за жените си. Ето моята последна утеха в живота! — И старецът нежно гледаше ожулените страни на калпавата цигулчица, купена евтино на пазара…
Полковник Сергеев, служещ в интендантството, напътствуваше строго Панафидин да не обърка такта:
— А след моя лък идва вашето пицикато…
Сред слушателите беше жената на капитан първи ранг Трусов, която наблюдаваше Панафидин с майчинска жал:
— Гледам ви, а мисля за сина си. Много си приличате. Той също е мичман… на броненосците в Порт Артур. Само да няма война — довърши с въздишка же-ната.
Виолончелото е най-близо до звука на човешкия глас и на Панафидин му се струваше, че днес с музиката ще изрази всичко, което не може да каже с думи. Мичманът намери опора за „иглата“ на инструмента, за раз-движване на ръката прекара лъка през целия музикален гриф. Лошото е, че Виечка не е наблизо. От съседните стаи се носеше бодрият мощен кикот на кавалерите и се чуваше нейното, ангелско гласче.
Изпълнителите поставиха нотите си върху неустойчивите пултове. Интендантът с мрачно изражение из-пълни бодро интермецо, като го прекъсна рязко и почти злодейски се вторачи в стария бедняк Гусев, който подхвана прекъснатата мелодия, поведе я надалеч след своята горчива орисия — задушевно, чисто и свято.
Концертът започна. Панафидин, цял в предчувствие на триумфа си, движеше пръсти, като ги подготвяше за емоционалните напрегнатости на струните.
И тогава откъм стълбата се раздаде позвъняване: чуха се токчетата на Вия и от антрето долетя познат глас.
— Какво съм виновен, че не можах да хвана файтонджия?
(„Гласът на мичман Житецки… и той е тук. О, боже!“)
Виолата на интенданта Сергеев вече свиреше нежна кантилена. А през вратата се намесваше увереното тенорче на Житецки:
— Нас, господа, не са ни подготвяли за мир! Кога друг път, ако не на война, ние, младите офицери, ще можем да правим кариера?…