Това изкара от търпение Трусов, който направи бележка:
— Житецки, хората не са се събрали тук заради вас… по-тихо!
Чувството на злоба, породена от ревност (и даже завист), опустошаваше душата му и Панафидин дори не забеляза кога замлъкна виолата в ръцете на интенданта, а Гусев го смушка в лакътя:
— Къде е вашето пицикато, мичман? Проспахте ли го?
Сергеев беше готов да го изяде за грешката:
— Не може така да се отнасяте към сериозната класика! И ако се събираме тук веднъж в седмицата, то съвсем не е за да лапа мухи господин мичманът…
Трусов, опрял ръце върху дръжката на сабята си, седеше спокойно:
— Е, хайде. Случва се. Може и да се повтори… не е ли така?
Как да е, довършиха концерта на Бокерини и Франц Осипович Парчевски, явно радвайки се на паузата, започна да ръкопляска:
— Дами и господа, моля, моля, моля… Да хапнем каквото бог дал. Виечка! — извика дъщеря си. — Къде са твоите кавалери? Господа, господа — призоваваше той, — каня всички на масата…
Като мина покрай оклюмания от срам Панафидин, мичман Игор Житецки, явно тържествувайки, заведе в гостната очарователната Вия, която даже не погледна към „свирача“ от бащиния й квартет. Сергей Николаевич щракна ключалките на калъфа и си тръгна. За щастие точно в този момент откъм улица „Державинска“ завиваше свободен файтонджия и мичманът метна върху седалката своя скъпоценен „Гуарнери“.
— Карай бързо! Право на пристанището. Петачета не жалим…
Неочаквано на един от завоите някакъв стражар с шапка спря файтона, козирувайки на офицера:
— Извинявайте, там на „Милионка“ един ваш матрос се бие.
— Защо мой? Малко ли са по света матросите?
— От крайцерите е, ваше благородие. По лентичката се познава. Всичките натръшкал, сегинка там нашите дрипли го успокояват…
На Панафидин хич не му се искаше да се заплита в тази история. Още повече че кварталите на „Милионка“ бяха прочути с тайните си свърталища за пушене на опиум. Там винаги имаше всякаква сбирщина, включително и избягали каторжници с ножове в кончовете.
— Хайде — каза той, като нареди на файтонджията да обърне. — Ей сега да укротя този глупак, и ще продължим…
Под невзрачния газен фенер стоеше приличащ на бик матрос с разпокъсан бушлат4. Върху ръцете му, сякаш върху клоните на могъщо дърво, висяха едновременно по две-три проститутки от пристанището и когато матросът размахваше едрите си ръчища, краката на жените се носеха във въздуха като върху лудешка въртележка. Около тази въртележка тичаше стара плешива японка, като подвикваше само една неразбираема дума:
— Никорай, никорай, никорай, никорай, никорай… Без да бърза, Панафидин отиде при матроса:
— Ти си пиян! Заминавай веднага на кораба си!
Като грамада матросът се наведе над мичмана:
— А ти, гнидо, не искаш ли праскова?
Юмручният удар заслепи Панафидин и той, паднал по гръб, цял сажен още се плъзгаше върху разперените си лакти.
— Мерзавец — каза той на матроса и като взе от земята баретата му, прочете надписа със златни букви „Рюрик“. — Къде ще ми избягаш сега, мръсник долен? Помня мутрата ти…
Чак в каютата на „Богатир“, след като се беше успокоил, мичманът съобрази, че японците не могат да изговорят буквата „л“, от което му стана ясно, че зад тайнствената дума „никорай“ се крие матрос с името Николай… А пък фамилията не е трудно да се разбере.
— Нека да потича из Сахалин с количка, и тогава ще поумнее.
Служейки като вахтен офицер, мичман Панафидин се водеше младши щурман на крайцер. Веднага след закуската Стеман поиска да го види в разкошния си салон.
— Приятна новина — съобщи той неочаквано радушно. — Обявяват „горещо“ положение за нашата бригада крайцери. От днес сме приравнени към екипажи от бойна кампания.
Мичманът се съгласи, че новината е приятна:
— Но зад добавката към заплатата не се ли крие военна заплаха от страна на Токио?
— Възможно е — кимна Стеман. — Като изхождам от тази заплаха, ви моля, любезни Сергей Николаевич, да проверите таблиците за девиацията на магнитните компаси на мостиците на крайцера.
— Ще бъде изпълнено, Александър Фьодорович.
— Имам още един въпрос…
— Слушам.
— Каква е тази синина под окото ви? Само да не ми кажете, че както сте свирели на виолончелото, без да искате, сте си уцелили окото с лъка.
Панафидин вече се беше успокоил от историята на „Милионка“, озлоблението към матроса се разсея, а и съвсем не му се искаше да изглежда в очите на командира пребит глупак. Но Стеман се оказа упорит при разпита: