„Като видях всичко това — пише А. Конечников, — отидох да изповядвам умиращите. Те лежаха по всички отсеци на трите палуби. Сред множеството трупове, сред откъснати ръце и крака, сред кръв и стенания аз започнах обща изповед (тоест една за всички!). Тя беше покъртителна: едни се кръстят, други протягат към мен ръце, трети, които не бяха в състояние да се движат, ме гледаха с широко отворени очи, пълни със сълзи… картината беше ужасна… Нашият крайцер бавно потъваше в морето…“
— Зад борда, зад борда! — кънтеше мегафонът от мостика.
Без крака и без ръце, сакатите хора пълзяха по траповете, крещейки от болка. Към морето летяха белите пашкули на моряшките койки, чиито дюшеци от корк могат да задържат човек над водата около 40 минути, а после потъват… За да се спаси от градушката на шимозата, екипажът се изсипваше в морето, понякога на групички, по няколко човека едновременно, при това матросите се държаха за ръце като деца в кръг… Панафидин наблюдаваше изумен как суетно си съблича панталона Никита Пустосвят, оставайки по нежнозеленикави долни гащи, украсени с дантелени фестончета.
— Какво гледаш? — изрева баронът. — Скачай…
Панафидин му показа обезобразените си ръце:
— Виждаш ли ги? С такива ръце няма да изплувам.
— Ако искаш да живееш, ще можеш да плуваш… след мене!
Покрай Панафидин се мярнаха разкошните долни гащи и баронът като рибка се скри във водата. Точно тогава отстрани дотича Николай Шаламов, сграбчи мичмана и го повлече към бездната… Японците щателно бяха фиксирали своите наблюдения. В 10:20 „Рюрик“ започнал да ляга на левия борд и чак тогава била прекратена стрелбата. Кърмата на крайцера потъвала в шумящото като шампанско море, при което рязко се оголил неговият яркочервен таран, и в 10:30 корабът с грохот се преобърнал с кила нагоре.
Дванадесет минути продължи агонията. Накрая крайцерът изпусна въздуха от отсеците с такъв шум, като че ли въздъхна смъртно уморен човек, и бързо изчезна под водата.
— Ура! — започнаха да викат плуващите матроси. — Ура, братлета…
„Ура!“ са викали, когато се е родил.
„Ура!“ му викаха сега, когато си отиваше от живота…
Близка експлозия отдалечи Панафидин от Шаламов и главата на матроса се загуби сред множеството глави, с които беше осеяно морето, сякаш някой беше нахвърлял тук стотици топки. Чудна работа, във водата беше много хубаво! Панафидин почувствува огромно облекчение от морската прохлада, като че ли бе попаднал във вана след дълъг трудов ден, и почти радостно се отдаде на това всеобхватно блаженство.
Отначало мичманът плуваше, държейки се за койката, после я отстъпи на един останал без сили матрос, който се задъхваше от газовете на шимозата, попаднали в дробовете му. Някой го викаше отдалече:
— Към нас, към нас… Сергей Николаевич! Насам…
Но мичманът видя, че парчето палубна настилка със стърчащи по него болтове, за което се държаха десетина души, беше толкова малко, че той няма къде да се хване, и като се обърна по гръб, се остави във властта на силното течение. Надигайки понякога глава, Панафидин гледаше по посока на японските крайцери, като недоумяваше: „Защо не идват? Че сега от какво може да се страхуват?“ Но после си помисли, че навярно с този солен купел адмирал Камимура завършва акта на самурайското отмъщение към „Рюрик“ заради неговата доблестна съпротива… Някъде се чуваше човешки вик:
— Адреса! Запомни ми адреса…
Стана му ясно: някой се прощаваше с живота, умолявайки приятелите си да изпълнят последното му желание на този свят. А светът беше голям и слънцето стоеше в зенита, обгаряйки ги с лъчите си, които биеха почти отвесно. Панафидин разкопча панталона си и той неохотно потъна под него. По-трудно беше да се освободи от тесния кител, но и кителът замина да догонва панталона в тъмната, тайнствена дълбина. Обаче продължителното напрежение на битката, всичко, преживяно през тези часове, беше отслабило неговия организъм и започнаха да му идват наум какви ли не отвратителни мисли, сковаващи волята му да се съпротивлява. Мислеше си за недостижимостта на дъното, за акулите, хващащи плувците за краката, за това, че никога няма да види отпечатан „Панафидинския Летописец“, а да се умре на 22 години е тежко… С енергично поривисто движение, като разплиска водата, мичманът се преобърна по корем, за да плува по-близо до хората, но изведнъж усети, че остава без сили, че всяко замахване на ръката му се удава с усилие, като че ли премества свръхтежки чували. И тогава си спомни за птиците, които така и не напуснаха каюткомпанията на крайцера, кой знае защо си спомни и онази красива жена, която веднъж пиеше лимонада в Адмиралската градина…