С приближаването към Шимоносеки японците прехвърлиха на „Адзумо“ от един миноносец шкипера Анисимов. Влезлият в осмото десетилетие старец се изкачи пъргаво като юнга по люлеещия се щормтрап.
— Всичко е пометено от мощен ураган сега ще почнем мирно да се скитаме… — викаше той отдалеч на рюриковци.
В пристанището на Сасебо беше тясно от кораби. Рюриковци видяха тук броненосците на Того и крайцерите на Камимура. Големи портални кранове измъкваха ловко от техните башни повредените оръдия, както развалени зъби от венците, и слагаха на мястото им новички дула. Японците, които умееха да пазят тайните си, този път явно бяха сбъркали. Пленниците виждаха всичко с очите си:
— Попаднали сме, братлета, точно при капиталния ремонт.
— Види се, те също са си изпатили от нас.
— Да, не сме само ние… я виж какви пробойни имат!
— Това не е нашият калибър — артурци са го направили…
Свалиха пленниците от „Адзумо“ на брега, където те се срещнаха с Иванов XIII, с механика Алфонс Хайне, с щурмана Салов и с доктор Солуха. Всички ранени бяха откарани в лазарет, а на здравите заповядаха да се строят. На офицерите раздадоха по пакет цигари и по едно ветрило. Почти всички бяха облечени в хаори, единствено Никита Пустосвят оставаше по долни гащи, тъй като японците не намериха халат за гигантската му фигура. Сякаш дяволът дръпна за езика прапоршчика Арошидзе:
— Ето на, нека баронът открие нашия „парад на победата“.
Друг би се обидил, а Кесар Шилинг възприе напълно сериозно този съвет и застана начело на колоната — с цигара между зъбите, с ветрило в огромните си ръчища. Беше още много рано, но по улиците на Сасебо вече се тълпяха хора, наблюдавайки мълчаливо как покрай тях се влачи приказлива колона от пленници, предвождана от един великан по долни гащи в нежен цвят и с дантели. Но на жителите най-вече не бе ясно защо сред руските пленници се е набутал онзи босяк с азиатско лице, но в мундир на японски флотски офицер, а върху него се мъдри християнски кръст.
Настаниха пленниците в казарми, намиращи се в покрайнините (офицерите отделно от матросите). Японците поръчаха на Иванов XIII да състави списъци на ранените и здравите, което той и направи. Преводачка беше младичката Цутибаши Сотико, която мнозина познаваха от предишния, тъй весел живот във Владивосток. Пак от нея разбраха, че няма да ги задържат в Сасебо — ще ги изпратят в Мацуяма.
— Хубав град курорт — чуруликаше Сотико.
— А пък аз съм бил там — мрачно възвести старецът Анисимов. — Не е лошо градчето, само че у нас в Тамбов е по-хубаво…
Японците оставиха русите да се поотпуснат, да свикнат в казармите, после започнаха да ги мъкнат на разпити. Най-леко от всички се отърва йеромонахът Алексей, който каза, че нищо не знае освен молитвите. Затова пък на другите офицери японците извадиха душите. Пред Панафидин разгънаха картите и схемите на Владивосток, искаха да им разкаже за готовността на фортовете в околността.
Иванов XIII нареди да се съобщи в матроската барака:
— Да мълчат, ако започнат да ги разпитват. Мигай на парцали, нищо не съм ни чул, ни видял — това е…
Японците не даваха на пленниците нито хартия, нито моливи, нито вестници. Но ги хранеха добре и даже се опитваха да задоволят националния вкус на русите. Вечерта, когато се разхождаше пред своята барака, Панафидин срещна Николай Шаламов и ужасно му се зарадва. Разказа му, че и досега не може да разбере как се е оказало в морето неговото виолрнчело, което му бе спасило живота.
— Ами че аз го изхвърлих — отговори Шаламов.
— Ти?
— Ами да. Нали вие сам казвахте, че ако дойде краят, то най-първо да спасяваме вашата бандура… И аз реших да угодя на ваше благородие. Взех я и я метнах зад борда.
— Добре. Хайде сега да помислим как да избягаме оттук.
— Та това е най-простото нещо. Само да се позапасим със сухари. А добре е също и с краставички. Че то без краставички живее ли се?
Но отначало решиха да се поогледат в Мацуяма.
Мацуяма е пристанищно градче на остров Шикоку, който се намира в южната част на Япония (префектура Ехиме). В своята книга „Японци и руси“ японският писател Шинтаро Накамура пише, чеживотът на военнопленниците в лагерите на Мацуяма „бе много свободен: те играеха карти, пееха, танцуваха… Някои от тях даже отглеждаха пойни птици… В училищата ги посрещаха радушно, гощаваха ги с чай и сладкиши… Пленниците често ходеха на серните извори Дого близо до Мацуяма… След банята прекарваха времето си приятно, пиейки бира.“