— А какво има зад тази бамбукова горичка?
— Оризови поля — отговори Сотико.
— А по-нататък?
— Навярно села. Тук, на остров Шикоку — охотно разказваше японката, — живеят много хора, има много оризови и чаени плантации. Струва ми се, че именно от Шикоку вашият професор Краснов е занесъл на Кавказ храсти от нашия чай и скоро вие ще пиете руски чай, без да се досещате, че той е японски.
— Вероятно имате и много рибари?
— Разбира се! От какво щяхме да живеем, ако не беше рибата?
— Хубави ли са им лодките?
— Сигурно, щом излизат навътре в морето…
Изтрещя гръмотевица, над Мацуяма се изсипа проливен дъжд. В момент, когато другарите му разговаряха, без да им каже дума, Панафидин излезе от бараката. Край стълба го очакваше Шаламов, държейки мрежата с краставички. Той веднага окачи на врата си двата тежки бута, превързани с въже, и в този момент великанът матрос напомни на мичмана образа на веселия лакомник Гаргантюа от илюстрациите на Гюстав Доре.
— А вие — след мене с бонбоните и краставичките!
Той се втурна в бамбуковите храсталаци подобно на диво прасе, а Панафидин — след него. Оказа се, че е излишно японците да поставят тук огради и часови — бамбукът излезе по-страшен. На небето бляскаха светкавици, изливаше се дъжд, а Шаламов някъде… изчезна.
— Ей! — извика го мичманът. — Ти какво се туткаш?
— Заседнах — чу се отговор. — Че това гора ли е? Натуряли тук разни тояги, ни да ходиш, ни да пътуваш… Виж, в нашето село има гора — това е гора! Даже и разбойници има…
Само това оставаше, да се отдаде и на спомени.
— Върви напред — подбутваше го мичманът. Пращенето се засили и му се струваше, че тази пукотевица от бамбука е по-силна от небесния гръм. Шаламов с ярост изскубваше от земята бамбуковите корени, поваляше твърдите стъбла, чупеше на провала, прокарвайки път през горичката, а след него се придвижваше мичман Панафидин — с бонбоните и краставичките.
Накрая пукотевицата свърши. Но се разнесе… плясък.
— Какво правиш там? — попита Панафидин, намирайки се още в бамбука.
— Ах, мамицата му… — се чуваше. — Че тук е до шия…
— Вода ли има? Тогава какво се плашиш? Затова сме и моряци, да не се страхуваме от водата. Ти къде си, Николай? Коля, къде си?
— Че тук съм де! Спасявайте… само да се измъкна…
Изсвири локомотив, далечината се стопли от светлините на вагони — беше минал влакът от Мацуяма към пристанището. Подкрепяйки се един друг, матросът и мичманът едва се измъкнаха от дълбокия ров, пълен с отвратителна рядка кал. Хлъзгайки се със сламените цървули, се изкачиха на една височина, зад която се намираше тухлена казарма. През ярко осветените й прозорци се виждаха японски войници, играещи на карти.
Двата тежки бута висяха на врата на Шаламов.
— Е, ваше благородие, комай хлътнахме.
— Давай направо — прошепна мичманът. Преминаха тържествено под самите прозорци. От тоалетната изскочи един японец, но даже не обърна внимание на руските бегълци. Зад него глухо тракна вратата на казармата. Вървяха под проливен дъжд по някакъв път, минавайки край села и малки селища от фабричен тип. Цяла нощ крачиха, чак призори свиха настрани и влязоха навътре в една мокра горичка.
— Да поседнем — каза Панафидин. — Трябва да поизсъхнем.
— Те самите японци са дребнички — разсъждаваше Шаламов, — но затова пък мравките им… не дай бог — колкото наша хлебарка!
Вечерта, когато се стъмни, потеглиха по-нататък.
Ето, че пристигнахме… Санкт-Петербург!
— Кажете, къде тук е Литейният проспект? Когато Конечников задаваше този въпрос, минувачите учудено заглеждаха човека с азиатско лице, но с чудесно ушит костюм, с бастунче в ръка, — дали не е шпионин?
— А какво, прощавайте, търсите на Литейния?
— Артилерийския научен комитет.
„Ама, разбира се, че е шпионин… И къде гледа полицията?“
— За него, господине, е най-добре да попитате някой стражар…
Комитетът все пак беше намерен. Дошла на бял свят с усилията на граф Аракчеев, тази научна организация бе преживяла бурна младост, мъдра зрялост, а сега — изпаднала в старческа немощ.
Маститите създатели на руското оръжие се бяха вкопчили в своите чиновнически кресла, облечени с малиново кадифе, и всякаква критика възприемаха със същата ярост, с каквато госпожиците, възпитанички на Смолни, отстояваха своята невинност… След като обикаля по дългите коридори, йеромонахът си изясни, че целия този артилерийски Олимп боговете на оръдейната стрелба бяха поделили помежду си на отдели: лафетен, оръдеен, барутен, снаряден, балистичен и прочее. Стори му се малко странно, че тук, в тази тържествена тишина, където хората разговарят почти шепнешком, се зараждат гръмовни оръдейни залпове, в уютните кабинети се решават въпроси на смъртта, на победи и поражения… Както е известно, светът не е останал без добри хора. Намери се човек, който изслуша Конечников и му подсказа на коя врата трябва да чука: