— Най-добре е да се обърнете към генерал-лейтенант Антон Францевич Бринк… това е точно по неговата част! Бринк служи като инспектор по морска и корабна артилерия.
Бринк веднага прие якута като че ли повече от любопитство, взел очевидно чужденеца за някакъв екзотичен принц, който иска да продаде на Русия откраднати тайни за оръжие (вече е имало такива случаи). Той много любезно попита:
— В какво мога да ви бъда полезен, господине?
— Виждате ли, аз съм от крайцера „Рюрик“…
— Така.
— Който загина геройски…
— Така.
— В боя на първи август възникнаха сериозни претенции по отношение бойните качества на нашата артилерия. И мене като некомбатант японците ме депортираха, а офицерите от „Рюрик“ помолиха да ви известя…
— Така.
— По-точно, да известя Артилерийския научен комитет…
— Така.
— За това, че нашата артилерия се оказа боклук…
— Каквоо? — възмути се Бринк, ставайки прав. — Вие ли ще съдите за артилерията? Щом сте само духовен пастир, не можете да бъдете компетентен по техническите въпроси.
— За това ваше превъзходителство е прав — съгласи се Конечников. — Аз съм много далеч от разбирането на научните тайнства. Но даже аз, страничният наблюдател, по време на боя забелязах, че нашите снаряди промушват бордовете на японските кораби, без да експлодират. На мене ми е трудно да преценявам кой е виновен: Адмиралтейството, което е снабдявало крайцерите със заводски брак, или вашият Артилерийски научен комитет, изобретил такива снаряди…
Авторитетът на генерал Бринк се крепеше върху трудовете по теория на стрелбата, превеждани в Англия и Германия, и изведнъж пристига тази „муцуна от тайгата“, както мислено Бринк нарече свещеника, и се осмелява да му говори разни дързости.
— Ние дадохме на руския флот прекрасна напредничава техника. И не отговаряме за това, че вашите неграмотни хора от крайцерите не са могли да я използуват правилно. Но това вече е въпрос на бойна подготовка и затова на вас, миличък, ви препоръчвам да отпътувате от Литейния проспект за Адмиралтейството на края на Невския…
Конечников извади и постави пред него листчета от хартията, подарена още от Фуджи, изписани през нощта в японската барака в Мацуяма.
— Щом аз не съм компетентен по артилерийските въпроси, ето ви авторитетното мнение на господата офицери, специалисти от флота… Разберете — убеждаваше той горещо Бринк, — хората са писали това в плен, залагайки главата си, ръководени от най-добри патриотични чувства. Тези листчета не бива просто да се „подшият към делото“… Пленените моряци от „Рюрик“ са силно загрижени занапред в руската артилерия, да не възникват пропуски, които могат да се нарекат трагични… ако щете, заради бъдещето на флота!
Антон Францевич Бринк отговори по човешки:
— Дълбоко уважавам страданията на хората, оказали се във вражески плен. Заради това уважение ще направя всичко. Оставете ми тези записки, ще донеса тяхното съдържание до най-висшите инстанции на властта… Можете да ми вярвате. Всичко хубаво.
Той сгъна разноцветните хартийки, подписани от офицерите на „Рюрик“, и скоро те се озоваха в обемистата чанта на военния министър Сахаров. В края на поредния доклад пред императора Сахаров нареди тези листчета като красиво ветрило пред негово величество, молейки да им се обърне най-сериозно внимание. Николай II обърна най-сериозно внимание на това, че хартийките бяха много изящни — розови, небесносини, жълтички.
— Виктор Викторович, откъде е тази забавна хартия?
На Сахаров му се наложи честно да признае.
— Прощавайте, но това е японски… пипифакс!
Императорът изтърси гнусливо царствените длани:
— Дявол знае какво ми поднасяте, без да зная! Те си бърсали там… а аз трябва да вниквам. В края на краищата, можехте да препишете отново всичко, а не да ми пъхате тези бърсалки…
За свое нещастие Конечников, използувайки шанхайския опит, даде обширно интервю за столичните вестници, в което повтори много неща от изложените на японския пипифакс. Разглеждането на въпроса за „своенравието“ на йеромонаха беше пренесено от висшите инстанции в благоуханните чертози на Светия синод, където именно решиха да „усмирят“ горделивостта на крайцерския поп с пост и молитви… След много дълго пътуване Алексей Конечников се събуди в една шейна от шумното пръхтене на конете, покрити със скреж. Отвори се със скърцане, замръзналата врата на светата обител и Конечников позна Спаско-якутския манастир, откъдето и беше започнал неговият път към огромния свят, изпълнен с всякакви чудеса… Беше върнат там, откъдето бе започнал. Не зная как е завършил живота си този талантлив син на якутския народ. Може и да се е примирил. А може и да е избягал.