Очакваше да чуе чужд акцент и беше шокиран, когато тя заговори на безупречен английски:
— Лиз Скарлати, „Уошингтън Рийдър“. Конгресмен Майкъл О’Рурк от Минесота е заявил, че макар бюджетът ви да е… цитирам: „натъпкан с повече сланина от наденица на Джими Дийн“, той все пак би гласувал за вас, ако закриете Агенцията за електрификация на селскостопанските райони, която струва на американския данъкоплатец от 500 до 700 милиона долара годишно. Тази агенция е основана през 1935 година с единствената цел да електрифицира селскостопанските райони на Америка. Въпросът ми е следният: Господин президент, зная, че ръководителите на страната са ни много ангажирани, но случайно вие или някой друг във Вашингтон да е забелязал, че въпросните райони са се сдобили с електричество преди повече от двайсет години? И сега, след като вече сте уведомен, какво възнамерявате да направите, за да спрете това разхищение? — завърши остро Скарлати.
Няколко репортери се изсмяха.
— Вижте, госпожице Скарлати — започна Стивънс, — преди всичко този бюджет е един от най-„тънките“, които някой президент през последните двайсет години е пращал на Хълма. И, второ, опитвам се да закрия агенцията още откакто встъпих в длъжност…
Преди да довърши, свирепата брюнетка викна:
— Господин президент, не смятате ли, че е твърде груба реалността, според която бюджетът ви прогнозира 100 милиарда долара дефицит, а в същото време вие продължавате да финансирате безсмислени и институции?
Стю Гарет видя, че президентът изпада в неловко положение, пристъпи напред и го докосна по лакътя. Стивънс се обърна и Гарет му посочи часовника си.
— Приятели, закъснявам — каза меко Стивънс. — Нека завърша по въпроса на младата дама, а след това да приключим. Тази администрация е особено загрижена да установи и да премахне разхищенията. Вицепрезидентът оглавява контактна група, която в момента енергично търси начини за постигане на тези цели. Това е приоритет на моята администрация. Благодаря ви за времето, което ми отделихте. Приятен ден.
Докато Стивънс напускаше сцената, репортерите продължаваха да го засипват с въпроси. Вече зад кулисите, Гарет го сграбчи за ръката и го дръпна към себе си:
— За какъв дявол посочи човек, когото не познаваш, Джим? Тя седеше в сектора на чуждестранния печат — въздъхна президентът. — Избрах я, защото си мислех, че ще ми зададе въпрос за външната политика. Успокой се, Стю, справих се добре.
Гарет се навъси.
— Външните работи, как не! Много добре знаеш към кои репортери да се обръщаш, ако искаш въпрос за външната политика. Това беше глупаво. Оттук нататък се придържай към сценария!
5.
ЧЕТВЪРТЪК, 22.40 ч.
Синият микробус криволичеше из малкия вашингтонски квартал „френдшип Хайтс“. Тъмнозелен надпис отстрани гласеше: „Спешни водопроводни услуги, Братя Джонсън. Двайсет и четири часа в денонощие“. Вътре имаше двама мъже към трийсетте в изключително добра спортна форма. Носеха тъмносини работни гащеризони и бейзболни шапки. Микробусът намали и свърна по тясна, оскъдно осветена уличка. Десет двора по-нататък колата спря, тръгна на заден ход, отново спря, а после пое отново в посоката, от която бе пристигнала. За всеки, който ги наблюдаваше, те търсеха къща, която се нуждаеше от услугите им.
Скрит зад ред контейнери за боклук, тъмнокосият пътник от микробуса приклекна и се огледа. След няколко минути се изправи и тръгна бавно по улицата, преминавайки от сянка в сянка. Шест къщи по-нататък спря зад един гараж, собственост на господин Харолд Бърмийстър, измъкна найлонова торбичка от джоба си, после се пресегна и метна съдържанието й в задния двор, прехвърляйки двуметровата ограда. Като се прикриваше между зида и гаража, той освети циферблата на дигиталния си часовник. Беше 22.44 часът. Налагаше се да изчака още петнайсет минути.
Бърмийстър считаше, че високотехнологичните охранителни системи са пилеене на пари. Неговата къща единствена в квартала не беше обезопасена с аларма и до този момент не беше посещавана от крадци. Тази отлика по всяка вероятност се дължеше на голямата немска овчарка Фриц.
Наблюдателят чакаше безмълвно в сянката, както бе правил десетки нощи преди това, чакаше и наблюдаваше, отбелязваше час и минути и си водеше записки — за кой ли път убеждаващ се в точността на пенсионирания се банкер.