ПЕТЪК, 6.15 ч.
От другата страна на река Потомак, в Маклийн, Вирджиния, втората група седеше и очакваше своята следваща мишена. Бяха спрели срещу парка „Пимит Бенд“, а на север имаха излаз към Белънтрейн Лейн, която свършваше при парка. Шофьорът следеше полицейския скенер и дъвчеше дъвка. Друг мъж седеше в дъното на колата и наблюдаваше парка през задното стъкло. От мястото, където бяха спрели, той виждаше русия убиец, облегнат на едно дърво до пътеката за крос. Докато чакаше, русият си придаваше вид на случаен бегач. Няколко души, тръгнали на крос или на разходка, вече го бяха подминали и бяха забелязали най-важното — негър, който се готви да тренира в техния бял като лилия парк.
Убиецът си погледна часовника. Следващата им мишена трябваше да се появи скоро.
Това бе сенатор Робърт Даунс, председател на банковата комисия към Сената на Съединените щати. Той живееше на две-три пресечки по-нататък и разхождаше колито си всяка сутрин между 6 и 6.20 по алеята. Беше почти шест и петнайсет и сенаторът трябваше да се появи всеки момент. Когато убиецът вдигна поглед, забеляза познатата кафява английска шофьорска шапка на Даунс да подскача от другата страна на хълма. Робърт Даунс се намираше на около четирийсет метра и вървеше с обичайната си вяла походка. Когато стигна върха на малкия хълм, убиецът забеляза жена в ярък тенисекип на трийсетина метра зад сенатора. Тя вървеше бързо, като размахваше ръце и полюшваше бедра. Когато го приближи, убиецът забеляза, че тя е с уокмен, и въздъхна с облекчение. Нямаше да умрат невинни хора.
В това време Даунс бе отминал двайсетина метра по-нататък. Убиецът се обърна с гръб към жертвата, облегна се на дървото, вдигна десния си крак и започна да го разтяга. Чуваше дишането на кучето и звука от ноктите му по черния асфалт на пътеката. Отпусна десния си крак, хвана левия и прошепна в микрофона:
— Как изглеждам? Край.
Човекът, който седеше в дъното на микробуса, погледна вдясно от себе си и отговори:
— Единствените хора в обсег са мишената и жената, която го настига. Край.
— Прието. Край.
Убиецът обърна глава надясно и погледна през рамо.
Даунс бе на значително разстояние, а жената бе по петите му. Убиецът сведе поглед към корените на дървото и напрегна периферното си зрение. Преди да стигнат до него, жената бе подминала Даунс и непрекъснато увеличаваше разстоянието между двамата.
Убиецът стъпи на пътеката и тръгна зад Даунс. Дясната му ръка стисна дръжката на деветмилиметрова „Берета“. Ускори крачка и се приближи до сенатора. Измъкна пистолета, протегна ръка и постави върха на заглушителя на сантиметри от тила на мишената. Два куршума се забиха в основата на черепа на Даунс, той политна напред и се просна по лице на алеята. Убиецът се обърна и спринтира през парка към чакащата го кола. Жената продължи невъзмутимо, а осиротялото коли застана над умиращия си господар и започна да души локвата кръв, която постепенно нарастваше.
6.
Слънцето се беше издигнало в есенносиньото небе. Вятърът се усилваше. Облаците се сгъстяваха. Златисторъждиви листа шумоляха под черните официални обувки на специален агент от ФБР Скип Макмахън, който ръководеше екипа за бързо реагиране по Източното крайбрежие. ЕБР, както го наричаха в Бюрото, бе съставен от първокласни агенти. Тяхната мисия бе ясна — да пристигнат на мястото на терористичния акт и да започнат незабавно да събират улики, както и да се впуснат по дирите на извършителите, докато следата е още прясна. Отрядът притежаваше самолети, хеликоптери и подвижни лаборатории с непрекъснат режим на работа, които можеха за броени часове да се озоват на местопрестъплението, където и да е — от Чикаго до Маями и Ню Йорк.
Макмахън бе облегнал масивното си тяло на една полицейска кола и държеше чаша кафе. Тази сутрин старата футболна травма в коляното го тормозеше повече от обикновено. Помисли си, че е от студа и влагата, а не от възрастта. Агентът наблюдаваше безпристрастно как черният пластмасов чувал с тялото на сенатор Фицджералд бе натоварен в една от колите на ФБР. Това бе третото местопрестъпление, на което присъстваше тази сутрин. Без съмнение убийствата бяха свързани. Разбира се, това нямаше да се споменава на медиите, но не беше необходимо да си гений, за да си дадеш сметка, че е така. Макмахън хвърли поглед към двата края на улицата и поклати глава. Репортери и любопитни минувачи се бяха събрали от другата страна на полицейския кордон. Стисна чашата кафе с две ръце и притвори очи в опит да се изключи от заобикалящата го суматоха. Опита да си представи как точно е бил убит Фицджералд. Макмахън твърдо вярваше във визуализацията. Смяташе, че един убиец оставя аура на местопрестъплението. Не беше необичайно за него да се връща на места, където са били извършвани убийства, и да седи с часове, разигравайки сценарий след сценарий, като се мъчеше поне за миг да проникне в съзнанието на убиеца.