Собственикът на тази скъпа колекция така и не се научи да цени красотата и автентичността на помещението. Неговият принос в обзавеждането бе сведен до това, да напише чек на специалиста по вътрешен дизайн.
Майк Нанс стоеше пред бара с чаша скоч в ръка. Беше му третата за по-малко от час. Взираше се в отражението си в огледалото, което красеше стената зад бара. Бялата лепенка на носа му придаваше още по-ужасен вид на черните кръгове под очите му. Бавно вдигна ръка и внимателно махна напоената с кръв лепенка. Реши засега да не пипа двата оцветени в алено тампона памук в носа си.
Залязващото слънце блестеше в огромното огледало. Нанс загърби отражението на обезобразеното си лице и се отправи към френските прозорци, които гледаха на запад. Съветникът по националната сигурност прецени, че след час ще е тъмно. Отпи от скоча и отново се запита дали няма някакъв изход. Не беше готов да се отказва. Не се налагаше оставката му да се обявява преди пладне на следващия ден, а дотогава все още не всичко бе изгубено.
Нанс чу трескаво трополене по коридора и миг по-късно вратата рязко се отвори. В помещението влетя Стю Гарет, облечен в светлокафяв тренчкот. Два предни зъба липсваха на шефа на президентския щаб.
— Съжалявам, Майк — започна умолително той. — Не исках да говоря, но не виждах друг начин да се измъкнем.
Нанс не беше виждал Гарет, откакто бе изгубил съзнание след удара по-рано същия ден. Преди час Нанс се беше обадил на хлевоустия шеф на щаба и го бе повикал в ранчото си. Гарет продължи да дрънка, но Нанс не го слушаше. Щом се приближи достатъчно, ръката на Нанс описа широка дъга и здраво зашлеви през лицето Стю Гарет.
Гарет отстъпи и се хвана за лицето.
— Защо? — викна изумен.
Нанс усети как го залива вълна на доволство.
— Задето не си държиш езика зад зъбите — каза ухилен.
— Цялата тази работа изобщо не беше моя идея, Майк — не му остана длъжен Гарет. — Не мога да повярвам, че…
Нанс отново вдигна ръка. Гарет понечи да се защити.
— Аз съм единствената преграда между теб и гроба ти, Стю — рече Нанс, отпускайки ръка. — В случай че си забравил — Артър сключи договор с теб, преди да умре, и аз съм единственият, който може да го анулира.
— Защо тогава не го отмениш?
— Не е толкова просто, Стю. Пък и не съм сигурен, че искам.
— Как така? — паникьоса се Гарет.
— Ако си беше затварял устата, сега нямаше да сме в тази бъркотия — въздъхна Нанс.
— Ами гадната лента? — опули очи Гарет. — Нали разполагат с този шибан запис, където Артър признава всичко!
— Знаех си, че изобщо не трябваше да слушам Артър. — Нанс поклати глава. — Казах му, че нямаш достатъчно смелост за това.
— Държах се добре, докато онзи идиот O’Pypk не вкара в играта юмруците си.
— Ти започна да се пропукваш много преди той изобщо да се появи на сцената. — Нанс се обърна и погледна през прозореца. Замисли се за O’Pypk. — Питам се дали не знае повече, отколкото даде да се разбере.
— Какво искаш да кажеш?
— Помислих си, че може би си струва да си поговорим с младия конгресмен. — Нанс погледна покрай Гарет и известно време съзерцава собственото си отражение в огледалото зад бара. Пресегна се и внимателно докосна отеклия си морав нос. — Освен това е удоволствие бих се възползвал от възможността да му предложа малка отплата.
— Майк, ти луд ли си? Имаме шанс да се измъкнем от тази каша! Нека да приемем сделката и да намалим щетите.
Нанс се извърна рязко към Гарет.
— Трепал съм се цял живот, за да постигна това, което съм! — викна ядно. — Бих заложил на факта, че O’Pypk знае повече, отколкото твърди. Нямаме какво повече да губим, благодарение на теб! — Нанс се обърна и тръгна към вратата. — Чакай тук, Стю. Ще се върна след минута.
Пред вратата на кабинета си спря и натисна деветцифрения код на ключалката. Светлината се промени от червена в зелена и той завъртя топката. Щом влезе в стаята, вратата след него се затвори и автоматично се заключи.
Нанс мина зад бюрото си и включи компютъра. Влезе в личния си архив, като изписа паролата, плъзна мишката по имената на файловете и намери това, което търсеше. Щракна два пъти бутона и системата поиска друга парола. Нанс я въведе и миг по-късно вече се взираше в името, което му трябваше.