Посивелият O’Pypk се обърна и излезе. Седна зад волана на черокито на Тим и пое по улицата. Когато се отдалечи на няколко пресечки, включи обезопасения мобилен телефон. Стисна здраво кормилото, щом навлезе в Уискънсин Авеню. Знаеше, че трябва да действа бързо, в противен случай можеха изобщо да не успеят да върнат Майк. Нанс вече бе доказал, че е способен да убива, и ако е решил да рискува всичко, провокиран от заплахата, че записът може да бъде огласен, не беше ясно докъде може да стигне. Шеймъс обмисли възможностите. Как да върне Майк? Каквото и да бе станало, трябваше да уведоми Коулман, че Майкъл е отвлечен. Шеймъс набра номера на пейджъра му. Компютърен глас му каза след сигнала да остави номер. Шеймъс даде номера на мобилния си телефон, след което изреди още три цифри.
Затвори телефона и изруга под нос. Мисълта, че може да загуби Майкъл, бе непоносима. Направи усилие да я изтласка от съзнанието си. Сега не беше време да се размеква. Налагаше се да се съсредоточи и да го открие. Мислено се нахока, че бе изложил на опасност внука си. Бяха притиснали Нанс в ъгъла и той отвръщаше на удара.
42.
Скот Коулман седеше на кушетката си и се опитваше да игнорира факта, че неизвестен брой агенти на ФБР го следят и слухтят за всяко негово движение. През изминалия ден той непрекъснато обмисляше какви ли не планове как да се отърве от пазачите си. Част от обучение му като тюлен включваше начини за измъкване от наблюдение и техники за оказване на съпротива. Като командир на „ТЮЛЕН Група 6“ той бе следен безброй пъти. Чуждите разузнавания можеха да се поучат, опитвайки да държат под контрол един от най-добрите командоси в Америка.
През последните десет години Коулман бе очистил доста международни престъпници и немалко групировки биха го спипали с огромно удоволствие. Какъв по-добър начин за уреждане на сметки, ако си терорист, от това — да премахнеш командващия елитния антитерористичен отряд на Америка!
Пейджърът му иззвъня. Той сведе поглед към екранчето и позна номера на обезопасения телефон на Шеймъс. След седемцифрения номер следваха още три числа. Те го изпълниха с тревога. Съобщаваха му, че има твърде сериозен проблем и че двамата трябва да разговарят незабавно.
Около минута Коулман остана неподвижен, обмисляйки каква да бъде следващата му стъпка. След като изготви план, той изключи телевизора и се отправи към вратата, като пътьом грабна ключовете си и черното кожено яке. Знаеше за намерението на Майкъл да използва записа, но извън това нямаше никаква представа за събитията през последните шестнайсет часа. Стигна до складовите помещения в сутерена, подмина своето и спря пред помещението на възрастния мъж от първия етаж. Измъкна малко черно фенерче и внимателно огледа восъчните печати, с които бе обкапал пантите. И двата бяха непокътнати.
Трябваше му по-малко от минута да се справи с малката ключалка. Отвори шкафа, премести няколко натрупани една върху друга кутии и взе своя куфар от неръждаема стомана. Беше време да изчезва. Нямаше смисъл да оставя нещо, което федералните агенти щяха да открият. Извади обезопасен мобилен телефон. Взе кафеникавото си куфарче и металния куфар и се отправи към входната врата.
В жилищната сграда отсреща Скип Макмахън и другите агенти от ФБР скочиха. По-рано същия ден Коулман бе излизал само да тича.
Макмахън носеше черна бейзболна шапка, на ушите му имаше големи слушалки. През редицата подвижни микрофони, насочени към апартамента на Коулман, чу как той изключи телевизора. После долови дрънкането на ключове, отваряне и затваряне на врата. Макмахън поднесе портативния радиопредавател до устата си:
— Бъдете готови. Мисля, че нашето момче пристига.
Другите двама агенти застанаха до Макмахън на прозореца. Единият се свърза последователно е трите коли, разположени на близките улици, и поиска рапорт за положението. Изчакаха минута, но Коулман не се появяваше на входната врата.
— Сам, виждаш ли нещо на алеята? Край — каза Макмахън.
Агентът, паркирал в края на алеята, наблюдаваше околността с очила за нощно виждане. Очите му не се бяха откъсвали от задната врата, откакто Макмахън го бе предупредил, че обектът е на път.
— Не, нищо — отвърна Сам тихо.
Макмахън потропа нетърпеливо е крак.
— Хайде, къде си? — Той намести бейзболната си шапка и продължи да се взира във вратата. — Хайде!
В същия миг Коулман се показа.
— Виждаме го — обяви Макмахън по радиото, присви очи и продължи: — Носи дипломатическо куфарче и голям метален куфар. Насочва се към колата си. Имайте готовност за тръгване.