Макмахън проследи как Коулман се качва на своя „Форд Експлорър“ и затваря вратата. Тупна един от агентите по рамото и каза:
— Пази форта, докато ни няма, и съобщи на диспечера, че може да се нуждаем от хеликоптер. Да тръгваме, Пийт.
Спуснаха се тичешком по задното стълбище. Макмахън скочи на мястото до шофьора в крайслера на специален агент Арли. С рязка маневра Арли излезе на алеята и с рев се понесе напред, докато Макмахън даваше инструкции на останалите три коли в околността.
Колоната се придвижи от „Адам Морган“ в околността на университета „Хауард“. Бяха осигурили пълно покритие на маршрута на форда, включително и от въздуха. Един хеликоптер бе заел позиции и вече бе маркирал колата на Коулман с лазерна точка. Завиха по Мичиган Авеню и продължиха покрай колежа „Тринити“.
Коулман знаеше какво прави. Докато шофираше покрай студентските комплекси, той се отърваваше от колите на ФБР, които се опитваха да го следват по страничните улици. Мичиган Авеню бе единствената магистрала в тази част на града. Всички останали улици водеха до някой от жилищните комплекси на колежите. Коулман все още не правеше опити да им избяга. Само гледаше да ги поизпоти.
Бившият тюлен извади от джоба си малък ръчен детектор. Започна от волана и мина по цялото табло. Продължи по всички части, които успя да достигне от предната седалка. После прибра сензора обратно в джоба си и извади обезопасения мобилен телефон. Пусна радиото и насочи усилвателите назад.
Набра номер. След няколко иззвънявания Шеймъс вдигна.
— Да?
— Какво има?
— Майкъл е отвлечен.
— Как така отвлечен? От кого?
— Не знаем, но според нас вероятно е Нанс.
Коулман изруга под нос.
— Майкъл използва ли записа да притиска Нанс?
— Да.
— По дяволите! От снощи съм вън от играта. По-добре бързо ме въведи в последните събития.
Коулман слушаше мълчаливо, докато Шеймъс му предаде максимално сбито какво бе направил Майкъл със записа с признанията на Артър. После му описа обстоятелствата около изчезването му, последвалия разговор на Лиз със Стансфийлд и накрая едночасовия лимит и ултиматума, който тя бе отправила към директора на ЦРУ.
Коулман зададе няколко въпроса. Шеймъс беше към края на разказа си, когато Коулман погледна часовника си и видя, че наближават маркера на двете минути. Макар че тези две мънички чудеса на техническата мисъл, които двамата използваха, според рекламата не можеха да бъдат проследени, през годините Коулман се беше научил да не се доверява изцяло на никое постижение на техниката. Тъй като държеше да не надхвърля двете минути, той попита за номера, който Шеймъс бе използвал, за да се свързва със Стансфийлд, и му каза, че ще го потърси след десетина минути. После затвори и погледна в огледалото за обратно виждане. Прехапа устни и започна да обмисля възможностите. Ако не успееха бързо да върнат Майкъл, щяха да си навлекат доста неприятности. Трябваше да се справят с Нанс.
— Само да имам шанс, ще приключа тази история както аз си знам — изрече едва чуто.
Кафявото ауди спря при портала и чифт зорки очи се впериха в шофьора иззад блиндираното стъкло на будката на охраната. Мъжът вътре бе уведомен от своя работодател, че този специален гост трябва да бъде пуснат без рутинната проверка. През годините Майк Нанс бе научил много от Артър и един от тези уроци беше да наема собствени служители за охрана.
Тежката врата започна да се плъзга назад и охранителят кимна на шофьора да продължи.
Джейрод паркира до главния вход, слезе и отвори багажника. Майкъл погледна с присвити очи своя похитител. Макар че се чувстваше със забавени реакции, лекарствата не бяха засегнали съзнанието му. Беше се ориентирал в ситуацията. Само един човек можеше да стои зад тази работа. Майкъл си даваше сметка, че единствената му надежда бе Лиз да се е върнала и да се е обадила на Тим и Шеймъс. Ако не, Майкъл беше сигурен в това, Нанс щеше да го натъпче с лекарства и да го накара да запее, точно както двамата с Коулман бяха постъпили с Артър.
O’Pypk почувства по-осезателно ефекта на онова, с което го бяха натъпкали, в момента, в който нозете му стъпиха на паважа. Беше нестабилен, залитна. Джейрод го хвана за ръката и го задържа. Отправиха се към входната врата.
На прага се появи ухилен Майк Нанс.
— Добър вечер, господа. — Носеше тъмни вълнени панталони, бяла риза с копчета на яката и синя жилетка.
О’Рурк се втренчи в самодоволната усмивка на Нанс и изпита неистово желание да му размаже физиономията. Направи стъпка напред, но непознатият, който продължаваше да го държи под ръка, заби два пръста в болезнената точка до десния му лакът. Майкъл се сви конвулсивно.