Стансфийлд свали слушалката от лявото си ухо и набра номера на Нанс. След няколко позвънявания слушалката вдигна асистентът на Нанс.
— Да?
— Майк Нанс, ако обичате.
Съжалявам, в момента отсъства. Какво да предам?
— Кажете му, че на телефона е директор Стансфийлд и че трябва да говоря с него незабавно.
— О, съжалявам, сър, не разпознах гласа ви. Господин Нанс не е тук сега, но ще му пратя съобщение, ако желаете.
Стансфийлд гледаше втренчено през мрака към къщата, която се намираше на не повече от километър от него.
— Зная, че е там. Повикайте го веднага.
От другата страна асистентът прочисти гърлото си и отговори:
— Да, сър.
O’Pypk понесе тежко поредния електрошок, но и Джейрод не бе останал невредим.
Веднага щом електричеството изтече от тялото на наемника, той нанесе втори саблен удар в кървящия нос на O’Pypk. Майкъл още не се беше съвзел от електрошока, когато ръката се стовари върху лицето му. Прилоша му от болка.
Запита се колко още би могъл да издържи. Мисълта, че може да изпържат половината му мозък е някакъв си серум на истината, беше достатъчно мотивираща, за да продължава да стиска зъби.
Майкъл се поизправи на стола и хвърли поглед към Джейрод, който в момента очевидно също изпитваше нещо повече от лек дискомфорт. Болезненото му изражение се дължеше вероятно на ритника в слабините, който бе отнесъл.
— Как са топките ти? — изхриптя Майкъл.
Джейрод направи крачка напред и вдигна юмрук. Майкъл го ритна в краката.
— Достатъчно! — извика Майк Нанс. — Той само се опитва да отложи неизбежното. — Сложи ръка на рамото на Джейрод и се обърна към Майкъл: — А сега, господин конгресмен, да се захванем за работа. Каква е връзката ти с хората, които се опитват да изнудват господин Гарет и мен?
— Никаква. Тази сутрин се събудих и намерих на прага пред дома си някакъв пакет. Нямам никаква идея кой, по дяволите, стои зад всичко това. Единственото, което знам, е, че ти и твоят побъркан мъртъв приятел сте отговорни за убийството на сенатор Олсън и конгресмен Търнкуист!
Нанс поклати глава.
— Не ти вярвам. Не смятам, че тези наемни убийци са се спрели на теб случайно. Ти как мислиш?
— Нямам представа за какво говориш.
— Предполагам, че в такъв случай ще ни се наложи да употребим лекарствата.
Нанс отиде до голям стоманен сейф и набра комбинацията.
— Щом не искаш да ни съдействаш, ще се наложи да ти помогнем — каза той.
Дръпна надолу ръчката и отвори масивната врата. Бойни и ловни пушки заемаха около две трети от сейфа. В горната му част, на една полица, имаше малка табла. Нанс я издърпа и я сложи на бара. Върху нея Майкъл видя две прозрачни ампули и една спринцовка.
— Удивително е какви неща започват да говорят хората само като инжектираш нищожно количество от това във вените им! Няма неприкосновена тайна. Единственият проблем е, че никога не можеш да бъдеш сигурен какво ще причиниш на мозъка им. Някои се съвземат свежи като краставички, някои претърпяват значителни загуби на паметта, а останалите прекарват остатъка от живота си в ужасни пристъпи на мигрена. Намират се доктори, които твърдят, че могат да прилагат този медикамент, без да предизвикват трайни увреждания, но аз не съм опитен лекар. — Нанс се усмихна. — Та, на въпроса, господин конгресмен, какво си избираш сега? Искаш ли доброволно да ми разкажеш онова, което знаеш, или ще предпочетеш да ти помогна?
Нанс вдигна спринцовката и я разклати. Майкъл тъкмо се готвеше да каже на Нанс къде да си я забие, когато на вратата се почука.
Нанс се извърна и попита:
— Сега пък какво има?
— Директор Стансфийлд на телефона. Иска да говори с вас — отвърна приглушен глас.
— Казах, че не искам да ме прекъсват! — извика Нанс към затворената врата.
— Знае, че сте тук. Държи незабавно да разговаря с вас.
Нанс отиде до вратата и я открехна.
— Кажи му, че съм зает и че ще му звънна след десет минути — изсъска.
Асистентът му мина през просторното фоайе, натисна един мигащ червен бутон и вдигна слушалката.