Преди да се качи в лимузината на директора, Макмахън извика Кейти Дженингс, един от агентите, които работеха под негово ръководство. Дженингс разговаряше с група агенти, до един облечени в стандартните за подобни случаи сини дрехи. Тя прекъсна разговора и се приближи към своя шеф. Дългите й червеникавокафяви коси бяха събрани в стегната конска опашка. Кейти поздрави директора, след което се обърна към Макмахън.
— Увери се, че всички полицаи в радиус от петстотин километра наоколо са предупредени за група мъже, които пътуват в кола, американско производство — започна Макмахън. — Напомни им да арестуват всеки, който според тях предизвиква и най-малко подозрение, и да го държат до пристигането на някой от нашите. Внимавай добре да разберат последното и провери дали наистина профилите на заподозрените са изпратени по факса до всички полицейски участъци и са доведени до знанието на всички полицаи.
Дженингс кимна и проследи с поглед как шефът й се вмъкна на задната седалка на дългия тъмен автомобил.
Докато пътуваха, Макмахън запозна Роуч с подробностите около смъртта на Фицджералд. Директорът вече бе информиран по телефона за убийството на Козловски и Даунс. Пътуването от Джорджтаун до Белия дом отне по-малко от десет минути. Когато спряха, Роуч попита:
— Какви са шансовете да спипаме тези приятелчета, преди да са се измъкнали?
— Разположили сме контролни пунктове на всички шосета, които водят извън града, всички летища в радиус от петстотин километра се наблюдават. Бреговата охрана проследява всеки плавателен съд, който се отправя в открито море.
— И какви са ни шансовете?
Макмахън сви устни:
— Имам чувството, че си губим времето. Който го е извършил, е добър… много добър. Те или са напуснали страната незабавно, или се спотайват някъде и чакат обстановката да се успокои.
— Вероятно си прав. Но в този случай трябва да бъдем особено внимателни. Иначе ще бъда изправен пред банда старчоци, които ще си умрат от кеф да покажат на гласоподавателите, че са по-вещи от директора на ФБР. — Роуч замълча за момент. — Освен това не съм забравил онези професионалисти, които взривиха бомбата в Световния търговски център. Кой би предположил, че ще бъдат достатъчно тъпи да пробват да си получат депозита за онази кола? Тези криминални типове невинаги са толкова умни, за колкото ги мислим.
— Браян, не се изисква кой знае какъв мозък да паркираш кола, натоварена с експлозиви, в подземния гараж на Световния търговски център. Но не са много организациите, които могат да убият трима души на три различни места в една вечер, без да оставят никакви следи. Всеки идиот може да остави самоделна бомба в парка. Много по-сложно е да го извършиш лично и в непосредствена близост, както когато убиваш някого.
Роуч разсъждаваше над последните думи на Макмахън, когато колата спря. Бодигардовете на директора отвориха вратите и Роуч каза:
— Преди да сме влезли, искам да те предупредя за няколко неща. Всеки ще разбере, че не си имал много време да се подготвиш, затова карай по-просто и се помъчи да не изпадаш в многословие. Президентът няма да каже много, но внимавай за Гарет.
— Не се тревожи, няма да те карам да се чувстваш неудобно, или поне няма да е съзнателно. — Макмахън се усмихна.
— И още нещо. Ако те питат за мнение, а те ще го сторят, просто им кажи, че е твърде рано за коментар.
— Браян, не ми е за пръв път…
— Зная, Скип, но досега не си се занимавал с този тип администрация.
Директорът първи излезе от колата. Бодигардовете ги съпроводиха до вратата. Влязоха в малко фоайе. Един агент ги отведе до залата, където щеше да се състои срещата.
Точно когато директорът Роуч и Макмахън се готвеха да се настанят на местата си, президентът, Гарет и съветникът по националната сигурност Майк Нанс влязоха в залата. Гарет плесна с ръце.
— Господа, да започваме.
Президентът зае мястото си в средата на дългата маса. Гарет седна от дясната му страна, а Нанс — от лявата. Точно срещу него се намираха Скип Макмахън, директорът на ФБР Роуч, директорът на ЦРУ Томас Стансфийлд и техният най-голям експерт по въпросите на тероризма д-р Айрини Кенеди.