Командосите напуснаха стаята. Стансфийлд се приближи до бара и разгледа спринцовката и двете ампули.
— Направо не мога да повярвам каква каша си забъркал — каза Стансфийлд, като хвърли спринцовката обратно на таблата. — Какво щеше да направиш с него, да го упоиш?
Нанс не отговори на въпроса. Гарет се надигна от канапето.
— Томас, казах му, че идеята е откачена. Умолявах го, но той не ми обърна никакво внимание.
Стансфийлд посочи към разбитата врата.
— Иди да чакаш навън. С теб ще говорим по-късно.
Гарет погледна смирено Нанс и излезе. Стансфийлд се обърна към O’Pypk:
— Добре ли сте, господин конгресмен?
Майкъл се изправи на крака.
— Ще оцелея — отвърна глухо.
Стансфийлд извади от джоба си носна кърпа и я подаде на О’Рурк, след което отново се обърна към Нанс:
— Какво, по дяволите, си мислеше?
Нанс не отговори. Отиде до голяма дъбова маса, на която бе поставена кутия за пури. Бодигардът на Стансфийлд насочи оръжието си към главата на Нанс. Съветникът по национална сигурност вдигна глава.
— Томас, озапти си кучето — каза ядно.
— Карл, ако направи и едно погрешно движение, убий го — изрече с равен глас Стансфийлд.
Нанс извади пура, отряза крайчето и я запали. Изпусна кълбо дим и се усмихна.
— Том, на мое място и ти щеше да постъпиш така.
— Никога не бих допуснал да бъда на твое място.
— Не се знае.
— Няма ли поне да се опиташ да предложиш някакво обяснение?
Нанс сви рамене.
— Ще си подам официално оставката утре сутринта.
— Може да не се окаже толкова просто. — Стансфийлд си погледна часовника.
— Защо? — попита Нанс.
Наглостта му вбеси Стансфийлд.
— О, не зная, Майк — усмихна се накриво той. — Възможно е похищението ти над конгресмен O’Pypk в известен смисъл да е променило нещата.
Коулман спря пред главния портал на Военноморската академия. Един морски пехотинец излезе от будката на охраната и се приближи към колата. Коулман смъкна прозореца и каза:
— Добър вечер, ефрейтор. Имам уговорена среща със Сам Джарви.
Пехотинецът протегна ръка:
— Документ за самоличност, ако обичате.
Коулман му подаде шофьорската си книжка. Пехотинецът я погледна и му я върна.
— Сам току-що се обади, господин Коулман. Знаете ли къде да го намерите?
— Да.
Пехотинецът отстъпи встрани и махна на Коулман да продължи напред.
— Приятна вечер, сър.
Коулман потегли и се усмихна при мисълта каква изненада очакваше федералните.
Скип Макмахън бе спрял две пресечки по-назад. Проследи с поглед как Коулман влезе през портала и после получи лошата вест по радиостанцията.
— Как така не можеш да го последваш? — изкрещя в микрофона.
Пилотът на хеликоптера поясни:
— Забранено въздушно пространство.
— По дяволите! Не можеш ли да се обадиш на някого и да получиш разрешение?
Пилотът и по-рано се бе сблъсквал със същия проблем и знаеше, че тази пречка не може да се преодолее толкова леко.
— Ще опитам, но това ще отнеме доста време и освен това ще ви задават въпроси, на които едва ли ще искате да отговорите.
— Не можеш ли просто да им кажеш, че това е официално разследване на ФБР?
— Няма значение. Военните са много придирчиви, когато се налага полет над тяхна територия. Дори и към нас. Ако искате разрешение, най-добрият начин да го получите е да си отработите нещата от по-високо равнище. Ако се обадя на местната контролна кула, те ще искат да знаят защо, а после ще търсят началство, за да получат одобрение. Трябва да минат по веригата висшестоящи, а това отнема време.
— По дяволите! — изръмжа Макмахън. Може би Роуч знаеше някой адмирал, чрез когото да им осигури пропуск без много шум. Макмахън натисна бутона за разговор: — Коли едно, две и три, нека установим колко изхода има това място и да заемем позиции. Междувременно ще видя дали мога да осигуря на хеликоптера някакво разрешение. — Върна радиостанцията на таблото и посегна към мобилния си телефон.
Коулман криволичеше из стария кампус. Паркира под огромен дъб близо до административната сграда и набра номера на Стансфийлд. Обади се някой друг и му каза да изчака. Скоро след това на телефона дойде и самият Стансфийлд.
— Намерихте ли конгресмена? — попита Коулман.
— Да.
— Той добре ли е?
Стансфийлд хвърли поглед към О’Рурк.
— Малко е понабит, но иначе е добре.
Коулман въздъхна с облекчение.
— В къщата на Нанс ли се намирате?
— Да.
— Мисля, че е време да се срещнем.