Предложението свари Стансфийлд неподготвен. Той се обърна с гръб към останалите.
— Лично ли?
— Да. Вие, Нанс и конгресмен О’Рурк. — Коулман замълча. Притеснението на Стансфийлд беше очевидно. — Няма за какво да се тревожите, сър. Има някои неща, които трябва да обсъдим, а освен това искам да видя със собствените си очи, че конгресмен О’Рурк е жив и здрав.
— А ако откажа?
— Касетата става публично достояние.
След продължителна пауза Стансфийлд попита:
— Защо трябва да ви имам доверие?
— Директор Стансфийлд, отидохме твърде далеч в опитите си да намерим изход от тази бъркотия. Моето възмущение не е насочено към вас, а към господин Нанс. Ясен ли съм?
Стансфийлд се замисли над последната реплика.
— Да, струва ми се. Къде бихте искали да се срещнем?
— Хеликоптерът още ли е на ваше разположение?
— Да.
— Качете се на него заедно е O’Pypk, Нанс и един пилот. Ако дойде още някой, срещата се проваля. Кажете на пилота да лети към Дъчман Пойнт и после да се отправи на изток осем километра навътре в залива. Ще ви се обадя след двайсет минути и ще ви кажа накъде да продължите. — Коулман замълча за момент. — Не желая никакви изненади! Разполагаме с ракети „Стингър“ и ако видя друг вертолет в радиус от километър, ще кажа на хората ми да го взривят. Ясно ли е?
— Да.
Коулман потегли. Беше си измислил онази част за ракетите „Стингър“, но Стансфийлд не го знаеше. Коулман беше сам без никакво подкрепление, но ако интуицията му не го подвеждаше, на Стансфийлд можеше да се вярва.
Военноморската академия си имаше собствено пристанище, разположено в източния край на кампуса. Коулман се спусна по тесните улици и спря на малък паркинг до пристанището. Там, застанал до невзрачната сива къщурка на пристанищния началник, го очакваше неговият стар приятел и бивш тюлен от Морската пехота Сам Джарви. Джарви бе преподавател по гмуркане в Академията. Коулман излезе от колата, стиснал в ръка обезопасения мобилен телефон и металния куфар, и се отправи към Джарви.
Джарви хвърли цигарата си на земята и я угаси с крак. Злобният дребен питбул, както Коулман го наричаше, беше висок не повече от метър и седемдесет. Ако се смяташе и четинестата му сива коса, можеше да спечели още един-два сантиметра. Преди много години, когато Коулман все още се мъчеше да стане тюлен, Джарви бе един от неговите инструктори… или мъчители, зависи как ще го погледне човек. Когато Коулман караше организирания от флотата тримесечен лагер преди завършването, за да е сигурно, че само най-железните от железните стават тюлени, Джарви бе там, на всяка крачка, със своите крясъци и ревове.
Джарви протегна десница:
— Значи някакви лоши момчета са те погнали, а?
Коулман остави куфарите на земята и двамата мъже се прегърнаха силно.
Джарви вдигна по-едрия Коулман от земята.
— Радвам се да те видя отново, брат.
— Аз също.
Джарви махна към лодките в пристанището.
— Трябва ли ти дребен транспорт?
— Да, ако можеш да ми заделиш нещо.
— За приятел винаги. Вече съм го уредил с шефа на пристанището. Той е един дърт заядливец, но каза, че няма проблем, щом е за тюлен.
По лицето на Джарви се разля широка усмивка. Коулман се опита да се усмихне в отговор, но не се получи. Джарви усети безпокойството на своя стар приятел.
— Какво не е наред?
— Има една работа, за която трябва да се погрижа.
В миг веселото настроение на Джарви изчезна и той стана сериозен.
— Имаш ли нужда от помощ?
Коулман поклати глава.
— Не, но ти благодаря. Този път свиря соло.
Джарви свъси чело. Понятието „соло“ е чуждо на тюлена.
— Скот, само казваш, и аз съм с теб.
— Благодаря ти, но това е нещо, което трябва да свърша сам. — Коулман тупна Джарви по рамото. — Ще се оправя.
— Няма да те задържам — кимна мрачно Джарви. — Последвай ме. — И вдигна тежкия куфар. — Мамка му, какво, по дяволите, си помъкнал вътре?
— Инструменти — усмихна се Коулман.
— Не ми трябва да знам, нали?
— Да.
Джарви го поведе по един от пристаните.
— Заредил съм ти осемметров „Китоловец“, сто и петдесет конски сили, накамарен с всякакви най-нови навигационни щуротии. — Джарви махна с ръка. — Система за общо позициониране, дълбокомер, ей такива неща. Тези дребни боклуци наоколо вече не могат да мръднат без компютър и сателит.
Коулман скочи в „Китоловец“ и пое куфара. Джарви освободи носа и кърмата от въжетата и тласна лодката с крак.
— Чупи-купи, да знаеш — извика ухилен.
— Ще я върна невредима. — Коулман дръпна ръчката за скоростите и потегли. Вече през рамо извика: — Ей, Сам, ако от ФБР дойдат да ме търсят, кажи им, че не си ме виждал.