Коулман отстъпи назад, скръсти ръце на гърдите си и впери изпитателен във влечугото пред себе си.
— Убих тези хора, защото те бяха пример за погрешното в нашата политическа система. Всяка година те обещаваха да направят каквото е необходимо, но накрая единственото, което ги вълнуваше, бе как да победят и да задържат властта. Те водеха тази страна към пропаст. Те бяха, както вие бихте се изразили, „директна заплаха за националната сигурност на страната ни“. — Коулман се поколеба. — През по-голямата част от своя съзнателен живот бях къде ли не на тази проклета планета да убивам хора, които представляваха заплаха за нашата национална сигурност. Докато разбрах, че подлеци като теб — Коулман заби пръст в гърдите на Нанс — и твоите самовлюбени политически приятели причиняват повече вреда на Америка, отколкото който и да било терорист или диктатор! Политици като Фицджералд и Басет разединяват тази страна! Подстрекават десни срещу леви, бедни срещу богати! Не вярват и наполовина в това, което говорят! Аз си рискувах главата заради кретени като теб, Нанс! Виждал съм как убиват хората ми, защото такива като Фицджералд не знаят да мълчат. Вие си седите в Белия дом и всичко е една голяма шибана игра. Решавате, че искате някой да бъде убит, вдигате телефона, обаждате се и двайсет и четири часа по-късно човекът е мъртъв. Някога да си бил на бойното поле? Да си виждал как взривяват осмина твои приятели само защото някакъв си пиян сенатор не знае да си държи езика зад зъбите? — Впери поглед, изпълнен е ярост, в Майк Нанс. Не чакаше отговор. — Разбира се, че не си! Изтъкни ми една основателна причина да не ти пръсна главата!
Нанс отстъпи крачка назад.
— Давам си сметка кога губя. Ще се подчиня на вашите искания и незабелязано ще се оттегля от обществения живот.
Коулман се изсмя.
— Мислиш ли, че ти вярвам?
— Господин Коулман, аз разбирам вашата враждебност към хора като мен и директор Стансфийлд. Не я приемам, но я разбирам.
— Един момент. — Коулман вдигна ръка. — Него не намесвай. Ти сам създаде тази шибана бъркотия, дойде време да си платиш.
Нанс продължи, сякаш не го бе чул:
— Както казах, не очаквам да харесвате онова, което върша, но въпреки всичко служих вярно на своята страна. Допускал съм и грешки през тези години, не отричам, но те бяха в рамките на почтеността. Мисля, че заслужавам шанса да се оттегля и да прекарам остатъка от живота си в мир.
— Също като Артър! Знам що за стока си, не можеш да стоиш встрани. Ще продължиш да се месиш. Ще се опиташ да разбереш кои са другите в групата ми, а открие ли се възможност, ще ме премахнеш без капчица колебание.
— Тази страна — вирна брадичка Нанс — се нуждае от хора като мен, независимо дали ви харесва, или не. Съжалявам, че не споделяте мнението ми, но това е положението, така е и винаги ще бъде така. Давам ви дума, че ще се оттегля.
— Арогантно копеле като теб няма право да живее! — кресна Коулман и извади пистолет.
Нанс се взря в цевта, сетне бавно отмести поглед към Стансфийлд.
— Томас, ще ти бъде доста трудно да обясниш смъртта ми.
Коулман премести поглед от Нанс върху директора на ЦРУ.
— Ако можеш да го направиш по същия начин, по който приключи със сенатор Фицджералд — каза той, — това доста ще облекчи нещата.
— С удоволствие — ухили се Коулман.
Бившият тюлен затъкна пистолета си в панталона и пристъпи към Нанс. Нанс се обърна и се опита да побегне, но O’Pypk се пресегна и го сграбчи за яката на ризата. Завъртя го като парцалена кукла и го върна на Коулман. Хладното високомерие на Нанс бе изчезнало. Лицето му се изкриви от ужас, той закрещя отчаяно:
— Томас, никога няма да се измъкнеш безнаказано! Томас, не можеш да…
Коулман нанесе рязък удар в слънчевия сплит на Нанс. Съветникът по национална сигурност се преви, без да може да си поеме въздух. Коулман сграбчи Нанс за косата и го събори на пясъка, отпусна се е цялата си тежест и заби коляно в гръбначния му стълб. Ръцете му обхванаха долната част на брадичката и във внезапен изблик на гняв той дръпна назад главата на Нанс, а после рязко я изви встрани. Звукът разцепи безмълвието на нощта. Коулман задържа няколко секунди смъртоносната хватка и пусна безжизненото тяло на мокрия пясък.
45.
Бе спокойно неделно утро. Слънцето надничаше през облаците. Лимузината и двете охраняващи я коли се плъзнаха в подземния гараж за високопоставени държавни служители на националното летище във Вашингтон и спря на ред свободни места, запазени за сенатори и конгресмени. От последната кола излязоха трима мъже и продължиха към терминала. Двама носеха големи кожени куфарчета за документи.