— Господин Гарет, всичко е възможно на този етап. — Макмахън се обърна към президента за разрешение да напусне, но преди да отвори уста, Гарет изстреля нов въпрос:
— Откъде да знаем, че целта не е да ни смутят? Може някой да ги е убил по друга причина, например, защото са искали да торпилират президентския бюджет. Може би са изпратили това писмо, за да ни накарат да търсим не там, където трябва.
Макмахън се взря в Гарет и опита да се овладее.
— Господин Гарет, засега знаем твърде малко. Затова е необходимо разследване. Ще имам предвид всичките ви теории и ще бъда нащрек. — Сетне се обърна към президента: — Сър, ако не възразявате, наистина ми се налага да бъда на мястото си и да ръководя това разследване.
— Но… да, разбира се…
Макмахън се приведе, прошепна нещо на Роуч, после се изправи и напусна помещението.
Малката конферентна зала в офиса на конгресмен О’Рурк бе обзаведена с мебели, ползвани от неговия предшественик. О’Рурк не виждаше никакъв смисъл да следва старата вашингтонска традиция и да се отърве от разкошните мебели само заради това, че са ползвани от някого преди него. О’Рурк, брат му Тим, Сюзън и няколко души от екипа му седяха пред телевизора и гледаха Джордж Блейк, който продължаваше да чете писмото на групата, поемаща отговорността за убийствата на Козловски, Фицджералд и Даунс.
О’Рурк седеше неподвижен и безизразен, вперил поглед в екрана, докато другите възбудено коментираха на висок глас. Ръцете му бяха събрани пред лицето. След като Блейк прочете писмото за четвърти път, Ник Суенсън, един от най-младите служители на O’Pypk, се обърна към своя шеф:
— Е, Майкъл, няма защо да се тревожиш, че могат да убият и теб. Звучи така, като че ли с тези момчета преследвате една и съща цел.
O’Pypk хвърли поглед към русокосия Суенсън без видима промяна в изражението си. Вътрешно обаче далеч не бе толкова безразличен.
Тим O’Pypk погледна брат си през масата.
— Майкъл, какво смяташ за всичко това?
О’Рурк бавно свали ръце.
— Смятам, че страната ни няма да загуби нищо, ако се лиши от такива като Фицджералд, Даунс и Козловски — изрече остро.
— Майкъл, може и така да е, но, моля те, не го казвай публично — въздъхна Тим. — Те бяха сенатори и конгресмени и независимо какво мислиш за политиката им, не можеш да заявяваш, че са си заслужили смъртта.
— Не съм казал такова нещо. Просто отбелязах, че загубата им няма да е непрежалима.
— Пресата едва ли ще се потруди да направи това разграничение. На първа страница на всички вестници ще пишат: „Конгресмен O’Pypk заявява, че Козловски, Даунс и Фицджералд са си заслужили смъртта!“ — Тим размахваше ръка и наблягаше на всяка дума.
— Не ми пука за медиите! — Майкъл се наклони по-близо до брат си и каза бавно: — Не ми е приятно разни наемни убийци да обикалят на воля из столицата, но ако в името на промяната се изисква убийството на двама-трима корумпирани… динозаври като Козловски, Фицджералд и Даунс, аз съм изцяло „за“.
Тим О’Рурк се облегна назад и погледна намръщен по-големия си брат. Отрицателното отношение на Майкъл към политическата йерархия във Вашингтон имаше своите дълбоки корени. Десет години по-рано, когато Майкъл беше последен курс в Университета в Минесота, животът му вървеше идеално. Беше капитан на отбора по хокей на лед, имаше много приятели, прекрасно момиче и му предстоеше да приключи специализация по история. Нито едно облаче не засенчваше лазурния небосклон пред Майкъл O’Pypk.
Беше студена зимна вечер, след мач, когато родителите му качиха двама от тримата му братя и сестричката му в семейния „Събърбан“ и потеглиха към Гранд Рапидс — родния град на фамилията О’Рурк в Северна Минесота. На около четирийсет минути преди Гранд Рапидс голямата кола бе ударена челно от пиян шофьор. Кейти, сестрата на Майкъл, и братята му Томи и Шеймъс оцеляха, но родителите им загинаха. Бяха убити от трийсет и четири годишен безотговорен престъпник с шест предишни нарушения за шофиране в пияно състояние.
Смъртта на родителите му разтърси живота на Майкъл O’Pypk. Щом завърши университета, той постъпи в Морската пехота също като баща си и дядо си. След Войната в Залива си строши коляното по време на нощни скокове. Въжетата на парашута му се заплетоха и без да има време да отвори запасния, О’Рурк се блъсна в земята с два пъти по-голяма скорост от нормалната. Същото коляно, което бе наранил в колежа, поддаде при удара и се смачка като алуминиева кутийка. Това окончателно сложи край на кариерата на лейтенант O’Pypk във флотата на Съединените щати. Гой се присъедини към екипа на сенатор Олсън във Вашингтон. Сенатор Ерик Олсън бе близък приятел на покойните родители на Майкъл. Младият мъж прие новата си работа като възможност да направи нещо различно и значимо. През следващите пет години Майкъл стана един от най-дейните помощници на сенатора. Работеше усилено и се бореше да не попадне в капана на вашингтонската апатия, но с течение на времето задкулисните истории на брокерите на национална мощ го изтощиха. Политиката във Вашингтон бе отвратителна игра, която можеше да се играе само от определена порода хора. Който притежаваше чест и достойнство, биваше премазвай и изплют от тежката машина на партийните пристрастия.