Точно по времето, когато Майкъл беше готов да напусне и да се върне в Минесота, мястото за конгресмен на собствения му окръг се освободи. Сенатор Олсън го окуражи да се кандидатира. Изтъкна, че ако системата наистина го дразни, би трябвало да се опита да направи нещо. Майкъл прие предизвикателството и с подкрепата на своя дядо и сенатор Олсън спечели с лекота мястото, за което нямаше почти никаква конкуренция.
Онази зима, точно преди Майкъл да встъпи в длъжност, отново го сполетя трагедия. Смъртта на друг негов близък го принуди да погледне на Вашингтон под друг ъгъл и радостта от скорошната победа се стопи. Двегодишният му мандат като начинаещ конгресмен се превърна в присъда в един град, който той с всеки изминат ден все повече презираше.
Телефонът зазвъня и Сюзън стана, за да го вдигне. Миг по-късно отново надникна в стаята.
— Майкъл, дядо ти е на първа линия.
— Ще говоря от кабинета си — каза Майкъл, върна се обратно и грабна слушалката. — Здравей, Шеймъс.
Шеймъс O’Pypk бе президент и единствен собственик на компанията за дървен материал „О’Рурк“. Неговият баща бе поставил началото с малка дъскорезница през 1918-а. Когато Шеймъс се върна от фронта през Втората световна война, той пое управлението на компанията и превърна малката фабрика в една от най-големите дървообработващи компании в Средния Запад.
Шеймъс се обаждаше от верандата в дома на O’Pypk в Гранд Рапидс, разположен на езерото Покегама — красиво, осеяно с островчета езеро, дълго почти десет километра. Домът бе прекрасна, съвременна дървена къща, разположена на края на нос с изглед към най-големия залив на езерото. Седемдесет и две годишния Шеймъс O’Pypk стискаше слушалката, загледан в ярките есенни цветове, които се отразяваха в лазурносините води на езерото.
— Всичко наред ли е, Майкъл?
— Да, наред е.
Шеймъс се облегна на парапета. Не изглеждаше на повече от шейсет. Извървяваше по пет километра всяка сутрин с кучетата — два лабрадора, едно хъски и няколко от смесена порода. Десет години по-рано злополучната смърт на сина и снаха му го бяха превърнали в баща на едно дванайсетгодишно момиче, двама шестнайсетгодишни близнаци и Майкъл и Тим, вече колежани.
Шеймъс отпи от кафето си и попита:
— Какво мислиш за убийствата?
— Една част от мен смята, че точно от това имаме нужда… Но съм обезпокоен от този акт на насилие.
— Нормално е да е така — отвърна Шеймъс с типичния си дълбок глас. — Какво ти беше мнението за жертвите?
— Мисля, че основателите на демокрацията в тази страна не биха се опечалили, ако ги видят да напускат троновете си.
Шеймъс се засмя:
— Без съмнение!
Майкъл се завъртя на стола си и погледна през прозореца. Виждаше Паметника на Вашингтон, извисил се в далечината.
— Шеймъс — изрече неловко, — искам да поговорим. Възнамеряваш ли да дойдеш в града този уикенд?
— Да. — Шеймъс долови нещо. — Какво има?
— Не съм сигурен. Може да е свързано по някакъв начин със снощните събития. — Майкъл се поколеба за момент. — Мисля, че ще е най-добре, ако поговорим за това, като се видим.
Шеймъс разбра. Във Вашингтон беше най-добре да се приеме, че всичко, казано по телефона, се записва.
— Можеш ли само да ми намекнеш за какво се отнася?
— За един наш общ приятел.
С присвити очи Шеймъс наблюдаваше рибарската лодка, която влизаше в залива.
— Ясно. Не го споделяй с никого, докато не пристигна в града. Ще се видим след два-три дни.
— С личния си самолет ли ще пристигнеш?
— Да. Поздрави Тим и Лиз от мен.
Майкъл затвори телефона и се замисли за човека, за когото бе загатнал току-що. Той определено има мотива, помисли си Майкъл. Мотива и възможностите.
Президентът седеше в Овалния кабинет и се взираше през прозореца. През последните десет минути не беше помръднал. Мислеше за неприятния факт, че той, президентът на Съединените американски щати, не знае нищо повече за ставащото от всеки друг гласоподавател в тази страна. Съзнаваше, че неговият бюджет никога няма да бъде прокаран без Джак Козловски. Този, който бе виновен за убийствата, заплашваше и неговия живот.