— Според президента съществуват основания да се смята, че писмото е фалшиво.
— Стига, Лиз — намръщи се О’Рурк. — Ти си репортер. Вярваш ли и на една дума от устата на Стивънс? От Белия дом вече се опитват да нагласят тази история както им харесва, без всъщност да знаят какво става. Онези момчета седят сега в Овалния кабинет и направо пълнят гащите. — O’Pypk вдигна вилицата си и почука с нея по покривката. — Днес трябваше да бъде велик ден за тях. Президентът възнамеряваше да прокара бюджета си, но вместо това се събужда и установява, че двама сенатори и водещата фигура в Конгреса са убити. После получава писмо, в което му се казва, че е време да си оправи бюджета, или ще бъде следващият. Аиз, това е най-големият им страх — не само на президента, на всеки един от тях. Години наред си играят партийните игрички. Всеки път, когато дойдат избори, обещават да съкратят излишните разходи, да въведат данъчни облекчения за средната класа и да балансират бюджета. Обещават всичко, за да бъдат избрани, а после, щом се върнат на поста си, се повтаря същата песен: повече разходи, никакви данъчни облекчения и още по-голям дефицит.
Скарлати поклати глава и се усмихна.
— Може би съм малко шокирана — каза тя. — Смятах, че ти повече от всеки друг, господин Законност и Ред, ще заклеймиш случилото се днес. Аз съм с либерални убеждения. Предполага се, че аз трябва да съм за анархия, не ти.
— Това не е анархия, Лиз. Може да е бунт, но не е анархия. — После добави с усмивка: — Освен това ти си представител на медиите. И трябва да бъдеш неутрална, забрави ли?
Специален агент Макмахън седеше начело на масата в една от големите заседателни зали до неговия кабинет. Помещението се беше превърнало в команден център на разследването. Макмахън се взираше с недоверие в телевизионния екран. Президентът току-що бе приключил обръщението си към нацията и Макмахън определено не хареса онова, което чу. Грабна телефона до себе си и набра по пряката линия кабинета на Роуч. След няколко позвънявания се свърза с директора на ФБР.
— Какво става? — попита Макмахън ядосан.
— Нямам представа — отвърна Роуч сухо.
— Някой от Бюрото да им е казвал, че според нас писмото е преднамерена дезинформация?
— Не — въздъхна Роуч.
— Ти в действителност не си им обещавал, че ще хванем тези хора, нали?
— Скип, много добре знаеш. Все пак имам известни предположения. Защо не дойдеш в кабинета ми утре в осем сутринта? Президентът иска да ни види по обяд. Трябва да имаме достатъчно време да обсъдим някои неща. Как е при теб?
— Засега предварителните доклади от аутопсиите не разкриват нищо, а и по писмата няма пръстови отпечатъци.
— Някои от онези хора в парка дойдоха ли да направят описание на човека, когото са видели?
— Да, разполагаме с показанията на трима, които смятат, че са видели извършителя. В момента са в отделни стаи и описват предполагаемия убиец пред различни художници. Когато скиците са готови, ще ги съберем и ще ги сравним.
— Предполагам, че са взети извънредни мерки имената им да останат тайна…
— На медиите е казано, че при нито едно от убийствата не е имало свидетели.
— Направено ли е необходимото, за да се осигури защитата им?
— Да, вече се погрижихме.
— Добре, дръж връзка. Ще бъда тук докъм десет.
Макмахън затвори телефона и зарови лице в шепите си. Не помръдна близо пет минути. Опитваше се да отгатне причината, поради която президентът бе заявил, че писмото е измама. После стана и изгледа двамата агенти, които стояха отляво.
— Кейти, Дан, елате с мен.
Излязоха от залата и се отправиха към кабинета му. Макмахън затвори вратата и махна към канапето. Специални агенти Кейти Дженингс и Дан Уордуел седнаха. Макмахън направи няколко крачки и се обърна към тях:
— Мисля, че сме на едно мнение — писмото, получено в Ен Би Си, е изпратено от групата, убила Козловски, Даунс и Фицджералд. Пуснато е преди убийствата, назовава имената на жертвите. Единодушни ли сме?
Дженингс и Уордуел кимнаха утвърдително. Макмахън вдигна копие от писмото.
— Бих искал да чуя мнението ви дали това писмо е такова, каквото изглежда, или смятате, както каза президентът, че представлява дезинформация.
Двамата агенти се спогледаха. Не знаеха какъв отговор очаква да чуе шефът им. Уордуел заговори пръв.