— Кой в Бюрото е казал на президента, че според тях писмото е дезинформация?
— Доколкото ми е известно, никой, но не това ме вълнува. Интересува ме следното — въз основа на уликите смятате ли това писмо за дезинформация? — Макмахън се приведе над бюрото си в очакване на отговор.
— Въз основа на онова, което вече знаем — не, не смятам, че това писмо е дезинформация — отвърна Уордуел.
— Защо смяташ, че е истинско? — попита Макмахън.
— Вие пък ми кажете защо трябва да мисля иначе.
— Не искам да подхождате по този начин. — Макмахън поклати глава. — Дан, опитай се да допуснеш, че който е убил тези хора, е имал по-далечен мотив. Кейти, искам ти да възразиш, че нямат. Сега, Дан, ако мотивът за убийствата не е бил да сплашат политиците и да ги накарат да изпълнят исканията в писмото, тогава какъв е?
Настъпи продължително мълчание, в което Уордуел обмисляше въпроса. Внезапно се плесна с ръце по бедрата.
— О, Боже! Изобщо не ми мина през ума. Президентският бюджет трябваше да бъде прокаран днес. Тези хора са премахнати и край на бюджета.
— Ако мотивът е бил да се провали бюджетът, защо да се убиват и тримата? Козловски оглавяваше Комисията по отпускане на целеви кредити. Достатъчно е било да убият само него и бюджетът пак щеше да се провали. Защо и двамата сенатори? — продължаваше Макмахън.
— Ами… ако са искали да си прикрият следите и да не личи, че целта им е била да спрат бюджета, не биха убили само Козловски.
— Звучи правдоподобно. — Макмахън замълча, като потупваше с пръст брадичката си. — Ако приемем, че си прав, защо някой би поел такъв риск само за да осуети приемането на бюджета?
— Бюджетът представлява твърде важна част от законодателството. В него може да има хиляда нови параграфа, които драстично да засегнат нечии финанси — на отделен човек или на цяла група — каза Уордуел.
Макмахън се обърна към Дженингс:
— Добре, твой ред е.
Дженингс се приведе напред.
— Има много американци, на които им е писнало от начина, по който тези юнаци управляват страната. Нашият Отдел за борба с тероризма докладва за тревожно нарастване на заплахите срещу политици през последната година и половина. Ако аз бях човек, който се страхува, че може да загуби пари заради някакъв нов закон, Фицджералд, Козловски и Даунс щяха да са последните трима, които бих убила. Те бяха с най-широки пръсти на Хълма. Освен ако президентът няма сериозни доказателства, че съществува скрит мотив зад тези убийства.
— Не мислиш ли, че моментът е малко странен? — попита Макмахън.
— Това, че са убити точно преди гласуването на бюджета? — Дженингс поклати глава. — Не, не мисля. Доколкото разбрах, според доктор Кенеди от ЦРУ тези убийства са били извършени от командоси. Е, разсъждавах известно време по този въпрос и после се обадих на моя инструктор по огнестрелни оръжия от Академията на ФБР Гюс Мичъл. Някой от вас познава ли го?
— Разбира се — отвърна Макмахън.
Уордуел поклати глава.
— Е, Гюс е бивш командос от Делта форс. И така, аз му се обадих и му представих теорията на Кенеди. Можахме да разговаряме само няколко минути, защото той имаше занятия и трябваше да отива в час, но през това кратко време ми каза нещо, което всъщност не можах да осмисля, докато вие не споменахте за бюджета. Гюс обясни, че едно от най-трудните неща при планирането на такава операция е да подбереш подходящото време, в което всяка от твоите мишени ще бъде точно там, където я искаш. Ако разгледаме тези убийства от гледна точка на извършителя, сутринта същия ден, в който бюджетът трябва да отиде на гласуване, е идеалното време. Всички конгресмени трябва да бъдат в града, за да гласуват. Сенаторите също трябва да са тук, за да се опитат да повлияят на резултата. По всяко друго време тези хора пътуват много.
Макмахън кимна утвърдително, докато разсъждаваше над новата гледна точка на Дженингс. Може би този път щеше да си струва да посети Гюс Мичъл.
O’Pypk и Скарлати вървяха бавно по тротоара. Скарлати бе обгърнала кръста му с ръка, а той я бе прегърнал през раменете. Студеният нощен въздух щипеше лицата им. Лиз вдигна глава и го целуна по брадичката. O’Pypk се усмихна и отбеляза, че го прави за първи път от дни наред. През последните няколко седмици той бе изключително напрегнат. Когато държеше Лиз в обятията си, се чувстваше прекрасно, но не можеше да се отърси от усещането, че нещата ще се влошават.
Стигнаха къщата на O’Pypk и се изкачиха по стълбите към входната врата.
Три къщи по-нататък от същата страна на улицата бе паркирано черно БМВ с тъмни прозорци и дипломатически номер. Мъжът зад волана проследи с поглед как красивата двойка влиза в къщата и огледа улицата в двете посоки, за да види дали някой не ги е проследил.