— Имам страхотна новина. Мур вече е от нашите!
Президентът заби юмрук във въздуха.
— Джим, мисля, че трябва да отложим пресконференцията за един следобед.
— Стю, знаеш, че мразя това. Ще създадем впечатление за липса на добра организация.
Гарет грабна лист хартия и се приведе над масата. Написа цифрата 209 в горния ляв ъгъл и 216 в горния десен.
— Сега сме на 209 гласа срещу 216 от тази сутрин. Оттогава сме привлекли Мур, Рейлинг и един от онези провинциалисти. До този момент те се колебаеха. От противниковия лагер разчитаме на Дрейър и Хамптън. Това означава двама по-малко за тях и петима повече за нас. Което прави по 214 гласа за всяка страна. — Гарет се изправи и изкрещя: — Господи, обичам това напрежение! Ще спечелим тази идиотска надпревара!
Президентът и Диксън се засмяха.
— Разбирам накъде биеш, Стю — каза президентът. — Искаш да използваш пресконференцията за едно малко победоносно съобщение.
— Точно в десетката! Ако изчакаме до един, мисля, че Джак и Том ще съберат достатъчно гласове, за да можем поне малко да си отдъхнем. Президентът вдигна поглед към Гарет, усмихна се и отстъпи:
— Добре, Стю, направи каквото е необходимо, за да отложиш пресконференцията от дванайсет за един часа, но се помъчи да бъдеш любезен с госпожа Монкър.
Гарет кимна и излезе. Щеше да бъде мил с госпожа Монкър колкото петгодишен момчурляк със своето тригодишно братче. Сега беше на собствен терен. Победата бе на една ръка разстояние! Нямаше никакво време да се занимава с крехки личности, с прекомерно чувствителни и политически коректни служители. Той бе на фронтовата линия, а те бяха просто подкрепление. Винаги му се струваше удивително, че хората, които се оплакват най-много, са онези, които се опитват да се изкарат достойни за поста си. Хората в окопите никога не хленчеха. Те не преставаха да действат ефективно. Козловски беше такъв. Той не се интересуваше дали е хубаво, или не, искаше работата да е свършена. Техният нов съюзник, Артър Хигинс, беше изключително продуктивен. Никакви глупости, никакви оплаквания, само резултати! Гарет отбеляза мислено, че трябва да благодари на Майк Нанс, съветника по националната сигурност, че го бе осигурил. Господи, каква хубава работа свърши с Франк Мур! Може би точно Артър Хигинс щеше да се окаже печелившият коз.
4.
Президентът и неговият екип стояха във фоайето на прес залата в Белия дом и ясно чуваха как Ан Монкър обяснява на журналистите, че президентът ще бъде твърде зает следобед и едва ли ще може да отговори на всички въпроси.
Президентът Стивънс беше нервен. Бяха изминали близо четири месеца от последната му пресконференция. Меденият месец с вестникарите приключи в средата на втората година от мандата му. През първата година и половина го считаха за изряден. Медиите го бяха подкрепили на изборите, а той охотно даваше информация. Но безоблачната любов свърши, когато някои репортери изведнъж се сетиха, че работата им е да отразяват фактите и да информират обществото. Бяха разкрити няколко потенциални скандала, но преди да се развихрят, Стю Гарет се намесваше и потушаваше пожара. Унищожаваха се документи, подкупваха се хора, за да мълчат или да лъжат, и всичко съвсем тенденциозно се отричаше или отхвърляше като заговор на опозицията, целящ да опетни репутацията на президента. Тогава Гарет наложи нова медийна стратегия: давай си вид на засегнат, предаден и се дръж на разстояние. Президентът прие плана на шефа на своя щаб и новата стратегия се оказа успешна, макар и не напълно. Старата гвардия от пресцентъра бе твърде отдавна в занаята, за да бъде измамена от фалшивата изолация на президента. След като Стивънс избягваше медиите, това не означаваше, че чувствата му са наранени. Причината бе, че иска да скрие нещо.
Гарет беше дръпнал президента встрани и му напомняше от кои репортери трябва да се пази, когато започнат да му задават въпроси.
— Джим, не забравяй — не повече от четири въпроса. И в никакъв случай не отговаряй на Рей Холц от „Поуст“ и Шърли Томас от „Таймс“.
Президентът кимна. Гарет го сграбчи за рамото и го поведе към сцената.
— Ще бъда там, ако някой те притисне, и не забравяй — само четири въпроса! Ако започнат да недоволстват заради ограниченото време, се усмихни и кажи, че съжаляваш, но програмата ти е претоварена.
— Спокойно, Стю, правил съм го и друг път.
Ан Монкър още не беше свършила обръщението си към присъстващите, когато забеляза как репортерите насочват погледи вдясно от нея. Тя се извърна и видя президента, застанал при малката врата. Той слезе по двете стъпала и тръгна към подиума с протегната дясна ръка. Здрависаха се и Монкър се отправи към Стю Гарет и Марк Диксън, застанали отстрани.