— Парола?
— Я стига, бе — сряза го Diamon и свали автомобилните си очила; човекът се оттегли настрана и Diamon изтича нагоре. Влязоха в голямо ниско помещение, което много приличаше на училищна стая; два реда чинове, подиум и катедра в единия край на черната дъска; само че тук имаше много изпарения, много дим и глъчка. Чиновете бяха изпълнени от хора, които имаха шапки на главите; всички се караха, на подиума си дереше гърлото един дангалак с рижа брада, на катедрата беше застанало сухо, педантично старче и ожесточено звънеше със звънец.
Diamon се насочи към подиума и с един скок се озова горе.
— Камаради — извика той и гласът му прозвуча нечовешки, като грак на чайка. — Довел съм ви един човек. Камарад Кракатит.
Настъпи тишина, Прокоп се почувства уловен и неделикатно опипван от петдесет чифта очи; като насън той се качи на подиума и огледа с невиждащи очи опушената стая.
— Кракатит, Кракатит — бучеше долу и бученето прерасна в рев: — Кракатит! Кракатит! Кракатит!
Пред Прокоп се изправи хубаво момиче с разпуснати коси и му подаде ръка:
— Здравей, камарад!
Кратко горещо ръкостискане, всичко обещаващо припламване на очите и към него се протягат вече двадесет други ръце: груби, здрави и изсушени от слънчевия пек, влажно студени и одухотворени; и Прокоп се почувства включен във веригата ръце, които си го подаваха и присвояваха.
— Кракатит, Кракатит!
Педантичното старче звънеше като лудо. Когато нищо не помогна, то се втурна към Прокоп и му раздруса ръката; ръчичката му беше изсъхнала и кожеста, като от пергамент, а зад обущарските му очила сияеше огромна радост. Тълпата изрева въодушевено и утихна.
— Камаради — заговори старчето. — Вие приветствахте камарад Кракатит… със спонтанна радост… със спонтанна и жива радост, която… към която се присъединявам и аз като председател на това събрание. Приветствам и председателя Diamon… и му благодарим. Моля камарад Кракатит да седне… като гост… в президиума. Делегатите да решат кой да ръководи по-нататък събранието. Аз… или председателят Diamon
— Diamon.
— Мазо!
— Diamon!
— Мазо! Мазо!
— По дяволите с вашите формалности, Мазо — изсумтя Diamon. — Председателствайте и толкова.
— Събранието продължава — извика старчето. — Думата има делегатът Петерс.
Човекът с рижата брада отново взе думата; нападаше, както изглежда, английската Лейбъристка партия, но никой не го слушаше. Всички погледи почти веществено се бяха опрели в Прокоп; ей там в ъгъла големите, трескави очи на някакъв туберкулозен; изпуленият, син поглед на някакво брадясало момченце; кръглите и блестящи очила на учител, който изпитва; мънички, обраснали очички като на таралеж, примигващи сред огромно вълмо разбъркани сиви коси; очи изпитателни, враждебни, хлътнали, детски, свети и подли. Погледът на Прокоп блуждаеше по претъпканите чинове и изведнъж трепна, като че ли се беше изгорил; срещна погледа на момичето с разпуснатите коси; то се огъна, сякаш почна да потъва в меко пухено легло, с един жест плавен и недвусмислен. Погледът му се спря на една странна гола глава, под която висеше тясно палтенце; дявол знае дали това създание беше на двайсет или петдесет години! Но докато разреши този въпрос, цялата глава се набръчка в широка, възторжена и поласкана усмивка. Един поглед неотклонно го дразнеше; търсеше го навсякъде, но не успяваше да го открие.
Делегатът Петерс свърши, като се запъна и целият изчервен, се скри в един чин. Всички очи се втренчиха в Прокоп с напрегнато и насърчително очакване; старчето Мазо пробъбри някаква шаблонна фраза и се наведе към Diamon. Настана бездиханна тишина; Прокоп, без да съзнава какво прави, стана.
— Думата има камарад Кракатит — съобщи Мазо, като потри сухите си ръчички.
Прокоп се огледа със замаяни очи: Какво трябвало да направя? Да говоря? Защо? Кои са тези хора? — Той долови сърнешките очи на туберкулозния, строгия и изпитателен блясък на очилата, примигващите очички, любопитни и чужди очи, блестящия и мек разтапящ се поглед, на красивата девойка; отворила беше в забрава гореща уста; на първия чин голото и сбръчкано човече е зяпнало в устата му със заслепени очи. Усмихна му се доволен.
— Хора — започна той тихо и като насън. — През вчерашната нощ… аз платих огромна цена. Аз преживях… и загубих… — Той напрегна всички сили, за да се съсредоточи. — Понякога преживяваш… такава болка, че… че тя вече престава да бъде само твоя. И тогава проглеждаш. Помръкнала е Вселената и Земята е затаила дъх от страдание. Светът трябва да бъде изкупен. Не би могъл да понесеш болката си, ако страдаш само ти. Вие всички сте минали през ада, всички вие…