Той се огледа из стаята; всичко се мержелееше пред погледа му като някаква матово сияеща подводна вегетация.
— Къде е Кракатитът? — попита той внезапно раздразнен. — Къде сте го сложили?
Старчето Мазо предпазливо вдигна порцелановата светиня и я сложи в ръката му. Беше същата кутийка, която някога беше оставил в лабораторията си в Хибшмонка. Той отвори капачето и зарови пръстите си в зърнестия прашец, опита се да го стрие, помириса го, лизна го с върха на езика си; усети тръпчивата му силна горчивина и му се наслаждаваше!
— Това е хубаво — въздъхна той и притисна скъпоценната вещ с дланите си, като че ли грееше на нея премръзналите си ръце.
— Това си ти — замърмори полугласно. — Познавам те; ти си взривната стихия. Ще дойде твоят час и ще дадеш всичко; така трябва. — Прокоп неуверено погледна изпод вежди: — Какво искате да знаете? Аз разбирам само от две неща: от звезди и от химия. Прекрасни са… безкрайното пространство на времето, вечният ред и постоянството, и божествената аритметика на Вселената; уверявам ви, че… няма нищо по-прекрасно. Но какво са за мене законите на вечността. Ще настъпи часът ти и ще избухнеш: ще родиш любов, болка, идея, и не знам още какво; най-голямото и най-силното ти е само мигът. Ти, ти не си включен в безкрайния ред, нито пък ти е предвидено място в милионите светлинни години; е тогава… тогава нека твоето нищожество се представи в най-добрия си вид! Избухни с най-висок пламък. Чувстваш се окован? Тогава разчупи черупката си и разпръсни скалата. Стори място на единствения си миг. Така трябва.
Сам той не разбираше достатъчно добре какво говори; но го унасяше някакъв тъмен подтик да каже нещо, смисълът на което веднага му убягваше.
— Аз… правя само химия. Познавам материята и… се разбираме с нея: това е всичко. Материята се раздробява от въздуха и водата; цепи се, ферментира, гние, гори, окислява се или се разпада; но никога, чувате ли, тя никога не ни дава всичко, което се крие в нея. Дори да премине през целия кръговрат; дори някоя земна прашинка да се въплъти в растение и в живо месо, и да се превърне в мислеща клетка от мозъка на Нютон, и да умре с него и отново да се разпадне, тя не би дала всичко. Но накарайте я насила да се разбие и развърне; и в хилядна от секундата ще избухне; тогава, едва тогава тя ще прояви всичките си способности. И тя дори не е спяла; била е само свързана и се е задушавала, борила се е в тъмното и е чакала да настъпи часът й. Да даде всичко! Това е нейно право. Аз също трябва да дам всичко. Трябва ли само да изветрявам и да чакам… нечисто да ферментирам… и да се раздробя, без да мога някога… наведнъж… да проявя целия човек? По-добре… тогава по-добре в един върховен миг… и въпреки всичко… Защото вярвам, че е добре да дадеш всичко. Било то добро или лошо. Всичко в мене се е сраснало; доброто и злото и най-висшето. Който живее, прави и лошо, и добро, като че ли се раздробява. Аз правех и едното, и другото; но сега… трябва да дам най-висшето. Това е изкупването на човека. Няма го в нищо, което съм правил досега; то е враснало в мене… като в камънак. И трябва да се пръсна… със сила… както се пръска снаряд; и няма да се интересувам какво ще разруша; но трябваше… аз трябваше да дам най-висшето си.
Прокоп се бореше с думите, полагаше усилия да обхване нещо неизказано; губеше го с всяка дума, бърчеше чело и следеше по лицата на слушателите дали не са доловили смисъла на това, което не успяваше да изрече. Той видя сияеща симпатия в чистите очи на туберкулозния и съсредоточено усилие в облещените сини очички на брадясалия великан, там отзад; сбръчканото човече пиеше думите му с безграничната преданост на вярващия, а хубавото момиче ги приемаше, полулегнало, с любовни тръпки на тялото си. Затова пък останалите лица го зяпаха отчуждено, любопитно или с растящо безразличие. Защо всъщност говоря?
— Аз преживях — продължи несигурно и малко раздразнен вече, — преживях толкова… колкото може да преживее човек. Защо ви казвам това? Защото то не ме задоволява; защото… все още не съм изкупен; нямаше го досега във всичко преживяно най-висшето. То е… стаено в човека, както силата в материята. Трябва да разрушиш материята, за да дадеш силата си. Човекът трябва да се развърже, и накърни, и разбие, за да даде най-високия си пламък. Аа, това… това вече би било прекалено, дори тогава да не намери, че… че е достигнал… че… че…
Той се запъна, намръщи се, хвърли кутийката с Кракатита на катедрата и седна.
XLIX
За момент настъпи неловка тишина.
— И това ли е всичко? — обади се от средата между чиновете насмешлив глас.
— Това е всичко — изръмжа Прокоп отвратен.
— Не е — обади се този път Diamon и стана. — Камарад Кракатит предполагаше, че делегатите имат доброто желание да разберат…