— Охо! — подхвърли пак същият глас в средата.
— Да. Делегатът Мезерски ще трябва да има търпението да ме изслуша докрай. Камарад Кракатит ни каза образно, че трябва — и гласът на Diamon отново прозвуча като птичи грак, — че трябва да се започне революция без оглед на теорията за етапите; да се започне революция унищожителна и експлозивна, в която човечеството ще даде най-висшето, което е скрито в него. Човек трябва да се разбие, за да даде всичко. Обществото трябва да се разбие, за да открие в себе си най-висшето си ядро. Вие тук се карате за най-висшето благо на човечеството. Камарад Кракатит ни каза убедително, че е достатъчно да доведеш човечеството до експлозия, за да даде много по-висок пламък, отколкото както бихте искали да му предпишете с разискванията си; и да не се обръща внимание на разрушението. Заявявам, че камарад Кракатит е прав.
— Прав е, прав е, прав е! — гръмнаха изведнъж викове и ръкопляскания. — Кракатит! Кракатит!
— Тишина — надвика ги Diamon. — И думите му толкова повече тежат, че зад тях е фактическата възможност да се произведе тази експлозия. Камарад Кракатит не е човек на думите, а на действията. Той е дошъл, за да ни възложи открита акция. Уверявам ви, че тя ще бъде много по-страхотна, отколкото сте се осмелявали да мечтаете. И ще започне днес, утре, до една седмица…
Думите му заглъхнаха в неописуема врява. Вълна от хора плисна от пейките към подиума и обкръжи Прокоп. Прегръщаха го, дърпаха го за ръцете и викаха „Кракатит! Кракатит!“. Красивото момиче с разпуснатите коси диво се бореше, за да се промъкне до него през кълбото от хора; тласната от тях, тя залепи гърдите си за него; той поиска да я отблъсне, но тя го прегърна и засъска нещо на чужд език. През това време на единия край на подиума човекът с очилата бавно и тихо четеше лекция пред празните чинове, че е теоретически нелепо да се правят социологически аналогии с неорганичната природа.
— Кракатит, Кракатит! — бучеше тълпата, никой не беше останал да седи, Мазо яростно размахваше звънеца; изведнъж, с един скок, на катедрата изскочи един черен млад мъж и високо над всички размаха в протегнатата си ръка кутийката с Кракатита.
— Тихо — изрева той — и долу! Или ще го хвърля под краката ви.
Настъпи внезапна тишина; човешкото кълбо се смъкна от подиума и започна да се дърпа назад. Горе остана само Мазо със звънеца в ръка, объркан и обезпокоен, Diamon, опрян о черната дъска, и Прокоп, на чиято шия все още висеше тъмнокосата Менада.
— Росо — обадиха се гласове. — Свалете го! Росо, долу!
Младият мъж на катедрата диво се оглеждаше с пламтящите си очи.
— Никой да не мърда! Мезерски иска да стреля по мене. Ще го хвърля — изцвили той и завъртя кутийката с Кракатита.
Тълпата се отдръпваше и ръмжеше като разярен хищник. Двама-трима души вдигнаха ръце, други ги последваха; настъпи тягостно мълчание.
— Слез долу — кресна старчето Мазо. — Кой ти е дал думата?
— Ще го хвърля — заплашваше Росо, изпънат като лък.
— Това е нарушение на установения ред — вбеси се Мазо. — Протестирам и… напускам председателството, — Той хвърли звънеца на земята и слезе от подиума.
— Браво, Мазо — обади се ироничен глас.
— Бре, бре, бре…
— Тихо — извика Росо и отметна косите си от челото. — Аз имам думата. Камарад Кракатит ни каза: Ще настъпи часът ти и ще избухнеш. Стори място за единствения си миг. — Е, добре, аз се вслушах в думите му и ги взех присърце.
— Той не ги каза в този смисъл!
— Да живее Кракатитът!
Някой започна да свирка.
Diamon хвана Прокоп за лакътя и го задърпа към някаква вратичка зад дъската.
— Можете да свиркате — продължаваше насмешливо Росо. — Никой от вас не свиркаше, когато пред вас се изправи този непознат и… се зае да сторва място за своя миг. Защо да не опита някой друг?
— Вярно — обади се спокоен глас.
Красивото момиче се изправи пред Прокоп, за да го прикрие с тялото си. Той поиска да я отстрани.
— Не е вярно — викаше тя с пламтящи очи. — Той… той е…
— Млъкни — изсъска Diamon.
— Всеки може да заповядва — говореше трескаво Росо. — Докато това е в ръцете ми, ще заповядам аз. Все ми е едно дали ще загина. Никой да не излиза вън! Галеасо, пази вратата! Така, сега ще си поговорим.
— Да, сега ще си поговорим — обади се Diamon рязко. Росо светкавично се обърна към него; но в този миг от пейката изхвръкна синеокият великан с наведена като овен глава и преди Росо да успее да се обърне, хвана го за краката и го дръпна; Росо полетя с главата надолу от катедрата. В ужасната тишина главата му бухна и изпращя в дъските, а от подиума се търколи долу капачето на порцелановата кутийка.