— Онова там е обикновената станция — обясни Diamon. — За обикновени разговори. Другото е нашата екстинкционна станция. Чрез нея излъчваме антивълните, обратните токове, изкуствените магнитни бури, впрочем наричайте ги както искате. Това е цялата ми тайна. Разбирате ли от тия работи?
— Не.
Прокоп бегло огледа апаратите, които напълно се различаваха от всичко предишно тук. Имаше сума съпротивления, някаква мрежичка от жички, нещо подобно на катодната тръба, някакви изолирани бобини или нещо подобно и странен кохерер, реле и тестер с контакти; изобщо нямаше понятие какво е това. Той остави апарата и погледна към тавана, там е още онази странна конфигурация на дървото, която дома му напомняше винаги главата на старец. Да, там е, там е, там е. А ето и огледалото със счупения ъгъл…
— Какво ще кажете за апарата? — попита Diamon.
— Ами — хм — това е първа конструкция, нали? Все още е много сложно. — Погледът му се спря на една снимка, опряна на някаква индукционна макара. Взе я в ръката си — беше една очарователна женска глава. — Кой е това? — хрипливо попита Прокоп.
Diamon надзърна през рамото му.
— Нима не я познахте? Това е вашата красавица, която донесохте тук в обятията си. Прелестно момиче, нали?
— Как е попаднала тук?
Diamon се ухили.
— Ами, сигурно телеграфистът е неин обожател. Бихте ли включили онзи там, големия контакт? Оня, с лоста. Телеграфистът е онова набръчканото човече, не го ли забелязахте? Седеше на първия ред.
Прокоп хвърли снимката на масата и включи контакта. По металическата мрежичка премина синя искра. Diamon заигра с пръсти по тестера; целият апарат заискри с кратки сини отблясъци.
— Ъхъ — въздъхна спокойно Diamon и неподвижен се загледа в искрящия апарат.
Прокоп грабна снимката с трескави ръце. Ами да, разбира се, това е момичето там, долу, няма никакво съмнение. Но ако… всъщност ако имаше воалетка и кожена якичка, кожена якичка с дъждовни капчици, чак до устата… и ръкавички — Прокоп стисна зъби. Не е възможно толкова да прилича на нея! Присви очи, за да не изпусне мержелеещия му се образ; той пак виждаше девойката с воалетката, притиснала запечатания плик до гърдите си, ето, ето, тя обръща към него чист и отчаян поглед.
Извън себе си от вълнение, той сравняваше снимката с чезнещия образ. Боже господи, как всъщност изглеждаше? Та аз дори и не знам, изплаши се той; зная само, че беше забулена и красива. Красива беше и забулена и нищо повече от нея не съм видял. А това, на снимката тук, големите очи и сериозните фини устни, това ли била онази — онази — онази, която спи долу? Та нейната уста е разтворена, грешна и разтворена уста, косите й са разпуснати и тя не гледа така — не гледа така. — Воалетка с дъждовни капчици премрежи погледа му. Не, глупости; това изобщо не е момичето долу и дори не прилича на него. Това е лицето на онази забулената, която беше дошла скръбна и загрижена; нейното чело е спокойно, а очите й са засенчени от болка; и воалът лепне за устните й, гъстият воал, оросен от влагата на дъха й. Защо не го вдигна тогава, за да види лицето й?
— Елате, ще ви покажа нещо — обади се Diamon и задърпа Прокоп навън. Стояха на самия връх на табана; под краката им тъмната и спяща земя се губеше в безкрая. — Погледнете натам — рече Diamon и посочи с ръка към хоризонта. — Виждате ли нещо?
— Нищо не виждам. Не, има някаква светлинна. Слабо сияние.
— Знаете ли какво е?
В този миг нещо тихо зашумя като порив на вятър в нощната тишина.
— Готово — каза Dimoan тържествено и свали шапка. — Good night!36, камаради.
Прокоп се обърна въпросително към него.
— Не разбирате ли? — попита Diamon. — Едва сега до нас достигна експлозията. Петдесет километра по въздушна линия. Точно за две минути и половина.
— Каква експлозия?
— Кракатитът. Онези глупаци го натикаха в кибритени кутийки. Мисля, че вече ще ни е мирна главата. Ще свикаме нов конгрес — ще изберем нов комитет.
— Вие — ги…
Diamon кимна.
— Не беше възможно да се работи с тях. Сигурно до последния час са спорили за тактиката. Това навярно е пожарът.
На хоризонта се виждаше само слабо, червено зарево.
— Там остана и изобретателят на нашата станция. Там останаха всички. Сега, значи, поемате всичко в собствените си ръце. Погледнете, чуйте колко е тихо. А всъщност тези, тези жици тук шибат пространството с няма и точна канонада. Прекъснати са всички безжични връзки и телеграфистите чуват в ушите си само пращене, пук, пук. Могат да се побъркат от яд. В същото време господин Томеш се поти някъде в Гротуп да довърши Кракатита. Никога няма да я разбере тая работа. А даже и, а даже и да успее! В същия миг, когато съединението би се получило в ръцете му, ще настъпи краят. Така че работи, станцийке, искри тихичко и бомбардирай цялата Вселена; никой, никой освен вас няма да бъде господар на Кракатита. Сега сте само вие, вие сам, вие единствен — сложи ръка на рамото му и мълчаливо посочи наоколо: целият свят. Беше пуст и беззвезден мрак; само на хоризонта светеше ниско огнено зарево.