Прокоп напряга всички сили, за да се вгледа по-внимателно; ощипва се по крака, но напразно, трупът продължава да е без глава и мъртвешки се поклаща от друсането на влака. Прокоп ужасно се обезпокои от всичко това; ръчка с лакът дебелия си съсед, но той само се тресе като пихтия, и на Прокоп му се струва, че дебелото тяло безгласно му се присмива. Не може повече да понася тая гледка и се обръща към прозореца, но там неочаквано вглежда човешкото лице. Отначало не може да разбере защо толкова го впечатлява; с широко разтворени очи се вглежда в лицето и открива, че това е един друг Прокоп, който се е втренчил в него с напрегнато внимание. Какво иска? Ужаси се Прокоп. За бога, да не съм забравил пакетчето в квартирата на Томеш? Пребърква бързо джобовете си и намира плика във вътрешния джоб на сакото. Лицето от прозореца се усмихна и Прокоп въздъхна облекчен. Дори се осмели да погледне към обезглавения труп: и виж ти, човекът само се е покрил през глава с окаченото горе палто и спи. Прокоп би направил същото, но се страхува някой да не измъкне от джоба запечатаното пакетче. Но въпреки това го унася в сън, смъртно е уморен; никога не си е представял, че може да бъде толкова уморен. Заспива, сепва се, широко отваря очи и отново се унася. Едната подскачаща глава на черната жена е на раменете и, а другата в скута, държи я с двете си ръце; а колкото се отнася до шивача, вместо него на мястото му са останали да стоят празните му безтелесни дрехи, от които се подава порцеланова пръчица. Прокоп заспива, но изведнъж се сепва с усърдната увереност, че е в Тинице; май някой отвън е извикал нещо, тъй като влакът е спрял.
Прокоп изтича навън и видя, че е вечер; двама-трима пътници слизат на малката мъждукаща гаричка, зад която се разстила непозната и мъглива тъмнина. Обясниха на Прокоп, че до Тинице може да отиде с пощенската кола, ако е останало свободно място. Пощенската кола се състоеше от капра, зад която имаше сандъче за пратките; на капрата вече седяха пощальонът и някакъв пътник.
Моля ви, вземете ме до Тинице — помоли Прокоп.
Пощальонът поклати глава с безкрайно съжаление.
— Не може — отговори той след малко.
— Защо… как така?
— Няма място — рече пощальонът дълбокомислено.
От мъка в очите на Прокоп набиха сълзи.
— Колко е пътят до там… ако се върви пеша?
Пощальонът съчувствено се замисли.
— Ами, един час.
— Но аз… не мога да вървя пеша! Трябва да ида при доктор Томеш! — възрази отчаяно Прокоп.
Пощальонът се замисли.
— Вие… такова… негов пациент ли сте?
— Болен съм — измърмори Прокоп; наистина потреперваше от слабост и студ.
Пощальонът отново се замисли и поклати глава.
— Какво да правя, като не може — каза той накрая.
— Аз ще се сместя, аз… само малко местенце да има, аз…
Откъм капрата мълчание; само пощальонът така се почесваше по мустаците, че се чуваше дращене; после, без да каже дума, той слезе, повъртя се около щрангата и мълчаливо се запъти към гарата. Пътникът на капрата даже не се помръдна.
Прокоп беше толкова изнемощял, че трябваше да седне на крайпътния камък. Няма да мога да стигна, чувстваше той с отчаяние; ще остана тук, докато… докато…
Пощальонът се върна от гарата и донесе едно празно сандъче. Смести го някак върху капрата и сериозно го огледа.
— Хайде, качете се — каза той след малко.
— Къде? — попита Прокоп.
— Ами… на капрата, де.
Прокоп се озова на капрата по такъв свръхестествен начин, като че ли го бяха издигнали силите небесни. Пощальонът пак се повъртя около щрангите и ето го вече седнал на сандъчето с увиснали надолу крака, поема поводите.
— Дий — каза той.
Конят нищо. Само кожата му потръпна.
Пощальонът издаде някакво тънко, гръдно „ррр“. Конят размърда опашка и се изпърдя.