— Върви да спиш, върви — измънка смутен, — аз трябва… да помисля още… върху нещо.
Тя стана послушно и започна тихо да се съблича. Той седна в ъгъла, за да не й пречи. Тя сваляше дрехите си, без да се срамува, така просто и естествено, без ни най-малка фриволност, както го прави жената в семейството си; без да бърза, почна да се разкопчава, да развързва разни връзки, тихичко да подрежда бельото си, смъкна бавно чорапите от пълните си и съвършени крака; замисли се, погледна към земята и по детски започна да си играе с дългите, безупречни пръсти на ходилата си; погледна Прокоп, усмихна се заруменяла от радост и прошепна:
— Аз мълча.
Едва дишайки, Прокоп тръпне в ъгъла си; та това все пак е тя, девойката с воалетката; това наляно, зряло и прекрасно тяло е нейното; тя също така сериозно и красиво снема от себе си дрехите, нейните коси също така се разпиляха на спокойните й рамене, така, точно така и тя гали, замислена и сгушена, пълните си и матови ръце, и ето така, така. — с разтуптяно сърце той затвори очи. Дали не беше я виждал някога, затворил очи в най-голямата си самота, как стои под тихата лампа на семейния дом, обръща лице към тебе и ти казва нещо, което е останало недочуто? Дали тогава, когато мачкаше длани между коленете си, беше зърнал под стиснатите си клепачи движението на ръката й, естествено и прелестно движение, което съдържаше цялата кротка и мълчалива радост на родния край? Веднъж ти се привидя, застанала гърбом към тебе, с наведена над нещо глава; а друг път ти се яви как чете под настолна лампа. Нима това беше само продължение на предишното и всичко щеше да изчезне, ако отвореше очи, и нямаше да остане нищо друго освен самотата?
Прокоп отвори очи. Момичето лежеше в леглото, завито чак до брадичката, и се взираше в него със страшно смирена любов.
Приближи до нея, наведе се над лицето й и се зае да разглежда чертите й с изострено и нетърпеливо внимание. Тя го погледна въпросително и му направи място до себе си.
— Не, не — промърмори той и леко я целуна по челото. — Спи, спи.
Тя затвори послушно очи и затаи дъх.
Той се върна на пръсти в ъгъла си. Не, не прилича на нея, помъчи се сам да се уверява. Струваше му се, че тя го наблюдава изпод притворените си клепачи; това го измъчваше, даже не можеше да мисли; намръщи се, отвърна глава, но накрая скочи и на пръсти отиде да я погледне. Очите й бяха затворени; като че ли не дишаше; беше мила и предан:
— Спи — прошепна той.
Тя кимна леко с глава. Той загаси лампата и опипом, стъпвайки на пръсти, се върна в ъгъла до прозореца.
След като мина много дълго време в печален размисъл, той започна да се прокрадва като крадец към вратата. Няма ли да се събуди? Поколеба се с ръка на дръжката на вратата, отвори с разтуптяно сърце и се измъкна на двора.
Още е нощ. Прокоп огледа мястото между табаните и прескочи оградата. Падна на земята, почисти се и потърси шосето.
Пътят трудно се различаваше. Прокоп се оглеждаше и потръпваше от студ. Накъде, накъде всъщност отива? В Балтин?
Направи няколко крачки и се спря; спря се и се загледа в земята. Значи в Балтин? Изхълца в груб плач без сълзи и се обърна кръгом.
Към Гротуп.
LII
Странно криволичат пътищата по света. Ако всеки можеше да събере всичките си крачки и пътувания, каква ли чудновата и сложна картина би се получила? Нали с крачките си всеки рисува своята карта на земята.
Беше вечер, когато Прокоп застана пред желязната ограда на гротупските заводи. Това бе обширно пространство, осеяно с павилиони, осветено от матовите кълба на дъговите лампи: още светеха един-два прозореца; Прокоп провря глава между две прелки на оградата и извика:
— Ало!
Приближи се някакъв човек, вратар или пазач.
— Какво искате? Влизането е забранено.
— Моля ви, работи ли още при вас инженер Томеш?
— За какво ви е?
— Трябва да говоря с него.
— … Господин Томеш е още в лабораторията. Не можете да говорите с него.
— Кажете му… кажете му, че го чака неговият приятел Прокоп… и че имам да му предам нещо.
— Отдалечете се от оградата — промърмори човекът и извика някого.
След четвърт час някой в дълга престилка се затича към мрежата.
— Ти ли си, Томеш? — извика полугласно Прокоп.
— Не, аз съм лаборантът. Господин инженерът не може да дойде. Господин инженерът има важна работа. Какво обичате?
— Налага се да говоря с него.
Лаборантът, подпухнал и подвижен човечец, сви рамене.
— Няма да може. Господин Томеш днес не може нито за секунда.
— Кракатит ли правите?
Лаборантът изпръхтя недоверчиво.