— Вас какво ви засяга?
— Трябва да го… предпазя от нещо. Трябва да му предам нещо.
— Дайте го на мене. Аз ще му го занеса.
— Не, аз… аз мога да го дам само на него. Кажете му…
— В такъв случай господин инженерът каза, че не го интересува.
Човекът в бялата престилка се обърна и си тръгна.
— Почакайте — извика Прокоп. — Дайте му това. Кажете му… кажете му… — Той измъкна от джоба си измачкан дебел плик и го подаде през мрежата. Лаборантът го пое подозрително с ръка, а Прокоп почувства като че ли нещо се беше скъсало в него. — Предайте му, че… че чакам тук, че го моля да… да дойде тук!
— Ще му го дам — отсече лаборантът и се отдалечи.
Прокоп седна на бордюра. От другата страна на оградата стоеше мълчалива сянка и го наблюдаваше. Влажна нощ, голите клони се чекнат в мъглата, слузгаво студено време. След четвърт час идва някой при оградата; бледо, недоспало момче, с лице като от извара…
— Господин инженерът благодари много, но не може да дойде, и каза да не го чакате — предаде то механично.
— Почакайте — процеди нетърпеливо Прокоп. — Кажете му, че трябва да говоря с него; че… става въпрос за живота му. И че ще му дам всичко, каквото поиска, ако… ако ми съобщи името и адреса на дамата, от която му донесох плика. Разбирате ли ме?
— Господин инженерът каза само, че много благодари — повтори сънено момчето — и да не чакате…
— Ама, по дяволите — изскърца Прокоп със зъби. — Съобщете му да дойде тук, защото иначе няма да се мръдна оттук! И да остави работата, защото… защото иначе ще хвръкне във въздуха с всичките си боклуци, разбирате ли?
— Моля — рече тъпо момчето.
— Да… да дойде тук! Да ми даде адреса, само адреса и… след това ще му оставя всичко, разбрахте ли?
— Моля.
— Е хайде, вървете вече, бързо вървете, по…
Остана да чака с трескаво нетърпение. Това не беше ли… не се ли чу човешка крачка там вътре? Представи си как Diamon, намръщен, изкривил моравите си устни, наблюдава синьото искрене на станцията си. А този глупак Томеш не идва! Майстори нещо там, там, където грее светлият прозорец, и не знае, не знае, че е бомбардиран, че със забързаните си ръце пали фитила на експлозива под себе си и… Не бяха ли това човешки стъпки? Никой не идва.
Силна кашлица разтърси Прокоп. Всичко ще ти дам, безумецо, ако дойдеш да ми кажеш само името й! Не, нищо вече не искам, не искам вече нищо друго, освен да я намеря; от всичко ще се откажа, само това единствено ми остава! Погледът му се втренчи в празното: ето я забулена, в краката й сухи листа, бледа и странно сериозна в тази премръзнала тъмнина; скръстила е ръце на гърдите си, плика го няма вече и го гледа с дълбок, вперен поглед; студеният дъждец е оросил воалетката и кожената й якичка. „Вие проявявате към мене такава любезност, която не се забравя“, каза тя тихо и глухо. Вдигна ръце към нея, разтресе го лоша кашлица. Оо, нима никой няма да дойде? Хвърли се към оградата, за да се прехвърли през нея.
— Не мърдайте или ще стрелям — извика сянката иззад оградата. — Какво искате?
Прокоп пусна оградата.
— Моля ви се — изхриптя отчаяно, — кажете на господин Томеш… кажете му…
— Кажете си му го сам — прекъсна го нелогично гласът. — Но сега гледайте да ви няма.
Прокоп седна на бордюра. Томеш може би ще дойде, когато отново претърпи неуспех. Това е сигурно, той не може да открие как се прави Кракатитът; тогава той сам ще дойде и ще ме повика… Прокоп, седеше прегърбен като просяк.
— Слушайте — обади се той. — Ще ви дам… десет хиляди, ако… ако ме пуснете да вляза.
— А аз ще накарам да ви арестуват — изръмжа гласът: остро и решително.
— Аз — аз — запъваше се Прокоп, — аз искам да науча само адреса, разбирате ли? Аз искам само… да науча… ще ви дам всичко, ако ми го осигурите. Вие… вие сте женен и имате деца, а аз… аз съм сам… и искам само да намеря…
— Пазете тишина — сопна му се гласът. — Вие сте пиян.
Прокоп млъкна и започна да люлее тялото си, както седеше на бордюра. Трябва да чакам, мислеше си той тъпо. Никой не идва. Защо? Всичко ще му дам, и Кракатита, и всичко останало, само да… „Проявихте към мене любезност, която не се забравя.“ Не, боже опази; аз съм лош човек; но вие, вие събудихте в мене страстта да бъда любезен; когато ме погледнахте, бях готов да направя всичко на света; виждате ли, затова съм и тук. Най-хубавото у вас е, че имате власт над мене и аз искам да ви служа; затова, чувате ли, затова трябва да ви обичам!
— Какво непрекъснато дърдорите там? — изгърмя гласът зад оградата. — Ще пазите ли тишина или не?
Прокоп стана:
— Моля ви, моля ви, кажете му…
— Ще пусна кучето!