Това бяха трогателни, грижливо нарисувани картинки, ръчно оцветени; боите бяха малко избледнели, хартията беше пожълтяла, и все пак картинките бяха запазили милата, радваща пъстрота на синьото, зеленото и жълтото, очарованието на червените дрехи на хората и на чистия лазур на небесата; и всяка тревичка беше нарисувана с любов и внимание.
— Свещената река е Ганг — добави старият с уважение и завъртя ръчката. — А това е Загур, най-красивият дворец в света.
Прокоп просто се залепи за прозорчето. Видя прекрасен дворец с леки куполи, високи палми и син водоскок; малка фигурка с перо на чалмата, в пурпурен елек, с жълти шалвари и с татарска сабя се кланя до земята на една дама в бели дрехи, която води за юздата разиграл се кон.
— Къде… къде е Загур? — шепне Прокоп.
Дядото сви рамене.
— Там някъде — рече несигурно, — където е най-хубаво. Някои го намират, други не успяват. Да завъртя ли?
— Още не.
Старецът мина настрана и поглади коня по хълбока.
— Ще почакаме, ще почакаме — обясни му тихо. — Трябва да му го покажем, разбираш ли? Нека се порадва.
— Хайде завърти по-нататък, дядо — помоли тръпнещ Прокоп.
Последва хамбургското пристанище, Кремъл, полярен пейзаж със северно сияние, вулканът Кракатау, бруклинският мост, Нотр Дам, туземно село на остров Борнео; къщата на Дарвин в Доун, безжичната станция в Полд, улица в Шанхай, водопадите Виктория, крепостта Пернштин, нефтените кули в Баку.
— А пък това е експлозията в Гротуп — обясни му старецът; на картичката кълбеше розов дим, изхвърлен чак в зенита от сернисто жълт пламък; в дима и пламъците висяха по невероятен начин разкъсани човешки тела. — Тогава загинаха над пет хиляди души. Голямо нещастие беше — въздъхна старецът. — Това е последната картинка. Е, как, видя ли света?
— Не — промърмори замаян Прокоп.
Старият поклати разочаровано глава.
— Ти искаш да видиш прекалено много. Трябва дълго да живееш. — Духна лампичката в прозорчето и като си мърмореше нещо, бавно смъкна брезента. — Седни на капрата, ще тръгваме. — Взе чула, с който беше наметнато кончето, и го сложи на раменете на Прокоп. — Да не ти е студено — каза той, като сядаше до него, пое юздите и тихичко подсвирна. Кончето потегли в спокоен тръс. — Дий! Е, е, ленивецо — проточи дядото.
Отминаха алеи с брези и калини, тънещи в гъста мъгла къщи, спяща и мирна равнина.
— Дядо — изтръгна Прокоп от гърдите си. — Защо ми се случи всичко това?
— Какво било?
— Защо ме сполетяха толкова неща?
Старецът се замисли.
— То тая работа, тя само така ти се струва — отговори той накрая. — Това, което сполетява човека, излиза от самия него. То само се размотава ей така от тебе, като от кълбо.
— Не е така — възрази Прокоп. — Защо срещнах принцесата? Дядо, ти… ти може и да не познаваш. Та нали аз търсех… онази другата, нали? А пък се случи така — защо? Кажи ми де!
Старецът седеше замислен, като дъвчеше меките си устни.
— Гордостта ти е виновна — каза той бавно. — Човек понякога пощръклява и дори не знае защо, но то ви е било в него. — И започва да замахва наоколо си.
Дядото представи това така нагледно камшика, че кончето се подплаши и препусна.
— Тпру у, а де! А де! — подвикна той с тънкото си гласче на коня. — Ето, виждаш ли, точно така става, когато младият човек започне да хвърля къчове; всичко около него се подплашва. А пък то няма нужда да се правят големи работи. Седи си мирно и внимавай в пътя; пак ще стигнеш.
— Дядо — изплака Прокоп, като смръщи ечи от болка. — Лошо ли съм постъпвал?
— Лошо ли, добре ли? — отвърна замислен старецът. — Накара хората да страдат. Ако беше вложил разум, нямаше да го направиш, разум трябва да има; и човек трябва да се замисля за последиците. Да ти дам един пример… с една стотарка можеш да запазиш голям огън, а можеш и да платиш сметката си; като запалиш огън, прави по-голямо впечатление, голяма работа, ама… Същото е с жените — добави неочаквано той.
— Лошо ли съм постъпвал?
— Какво било?
— Лош ли бях?
— … Нямаше чистота в тебе. Човек… трябва повече да мисли, отколкото да чувства. А ти се хвърляше във всяка работа като пощръклял.
— Причината, дядо, беше Кракатитът.
— Какво било?
— Аз направих едно изобретение — и то беше причината.