— Ако това го нямаше в тебе, нямаше да го има и в изобретението ти. Всичко, което направи човек, идва от самия него. Почакай сега, помисли: сега мисли и си спомни, откъде идва твоето изобретение и как се прави. Помисли хубаво и чак тогава ми кажи какво знаеш. Дий, де, де, а де!
Каручката трополеше по разнебитеното шосе; бялото конче усърдно плетеше крака в друслив и старинен тръс; светлината на фенера танцуваше по земята, по дърветата, по камъните, дядото подскачаше на капрата и тихичко си тананикаше. Прокоп силно разтърка чело.
— Дядо — прошепна той.
— Е?
— Аз съм забравил!
— Какво?
— Забравил… съм… как… се пра… правеше… Кракатитът!
— Ето, виждаш ли — рече доволен старецът. — Значи все пак измисли нещо.
LIV
На Прокоп му се струваше, че пътуват през спокойните места на неговото детство; но имаше много мъгла и светлината на фенера с примигващите си проблясвания едвам достигаше до очертанията на шосето отляво и дясно; и светът от двете страни на пътя беше непознат и смълчан.
— Хайде наляво — обади се дядото и кончето свърна от шосето право в забуления и ням свят. Колелата затъваха в меката трева; Прокоп различи ниска падина, от двете й страни обезлистени дъбрави и прелестна полянка между тях…
— Тпррууу — извика старецът и бавно слезе от капрата. — Ставай — каза. — Пристигнахме. — Без бързане се зае да откачи тегличите. — Тук виждаш ли, никой няма да ни закачи.
— Кого имаш пред вид?
— … Стражарите. Без ред не може… ама те все ще намерят да искат нещо, не знам какви документи… и разрешителни… и откъде пътуваш, и накъде си тръгнал… Не се оправям с тия работи аз. — Той разпрегна коня и тихичко го залъга. — Мълчи, мълчи, ще ти дам парче хляб.
Прокоп, вдървен от пътуването, слезе от капрата.
— Къде се намираме?
— Ей тук, в тая барака — неопределено отговори старецът. — Ще преспиш и ще забравиш, ще ти мине.
Откачи фенера от ока и освети една дъсчена колиба, плевня ли беше, що ли, но беше престаряла, разнебитена и наведена на едната страна.
— Аз ще стъкна огън — рече напевно — и ще ти сваря чай, а като се изпотиш, ще се оправиш. — Зави Прокоп с чула и постави фенера пред него. — Чакай да донеса дърва. Седни тук. — Беше тръгнал вече, когато му хрумна нещо; бръкна в джоба и погледна Прокоп въпросително.
— Какво има, дядо?
— Ами… де да знам… но, ако искаш… Аз съм малко нещо и билетаджия, раздавам късметчета. — Той извади ръката си от джоба: от шепата му между пръстите надникна бяло мишле с рубинени очички. — Знам де, знам — бъбри той бързо. — Ти не ги вярваш тия неща, ама… нали мишлето е много хубаво. Искаш ли?
— Искам.
— Е, виж, това добре — зарадва се старият. — Ш-ш-ш, мал-ката, хоп! — Разтвори дланта си и мишлето пъргаво се покатери по ръкава на рамото му, подуши леко косматото му ухо и се скри в яката.
— Ей че е хубава — въздъхна Прокоп.
Старчето засия.
— Чакай, да видиш какви работи знае — и изтича към каручката, порови в нея и се върна с една кутия, пълна с подредени билетчета. Разтърси я и втренчи поглед в пространството. — Покажи, мишке, покажи коя е неговата любов. — Дядото свирна между зъби като прилеп. Мишлето изскочи от яката, спусна се по ръкава и „хоп“ в кутийката; Прокоп следеше със затаен дъх розовите му лапички, които ровеха билетчетата; то захапа едно със зъбките си и поиска да го измъкне; но то нещо заяде, мишката тръсна главичка и побърза да захапе съседното; поизмъкна го, седна на задните си крачка и загриза малките си ноктенца.
— Ето това, значи, е твоята любов — възторжен прошепна старият. — Вземи си я.
Прокоп взе изваденото листче и бързо се наведе под светлината на фенера. Беше снимка на момиче… онова с разпуснатите коси; едната й прекрасна гръд е оголена, а тези страстни бездънни очи — Прокоп я позна.
— Дядо, това не е тя.
— Я да видя — учуди се старият и взе снимката от ръката му. — А — а, жалко — замърка съжалително. — Такава госпожица! Лала, Лилитко, това не била тя, на-на-на пс пс мал-ката! — Пъхна обратно снимката и отново тихичко изсвири. Мишлето се огледа с рубиненото си оченце, отново хвана със зъбките си същото онова билетче и като тръсна глава, се опита да го извади; не, не ставаше; измъкна съседното и започна да се почесва.
Прокоп взе снимката; беше Анчи, селско момиче; не знае къде да си дене ръцете, облечена празнично и стои така, хубава и глупавичка.
— Не е тя — прошепна Прокоп.
Дядото взе снимката от него, погали я и като че ли й каза нещо; погледна недоволно и наскърбено Прокоп и отново тъпичко изсвири.
— Да не се сърдиш? — несмело попита Прокоп.