Прокоп беше коленичил пред огъня и не смееше да вдигне очи; знаеше, че му говори господ-бог.
— Така е добре — прошепна той.
— Така е добре. Ще извършиш добри дела за хората. Който мисли за върховното, той е отвърнал очи от хората. Затова ще им служиш.
— Така е добре — въздъхна Прокоп на колене.
— Е, виждаш ли — рече зарадван дядото и приклекна. — Слушай, за какво служи тоя твоя — как го казваше ти, — твоето изобретение?
Прокоп вдигна глава.
— Аз… аз, забравил съм го вече.
— Е няма нищо — успокои го старият. — Ще откриеш други неща. Чакай, какво исках да кажа? Аха. Защо пък чак толкова голям взрив? Ще вземе да пострада някой заради тебе. По-добре търси, отваряй си очите, може да откриеш… ами ей такова някакво пф-пф-пф — изпуфтя дядото нагледно с мекичките си бузки, — разбираш ли? Нещо, което да прави само пуф-пуф… и да задвижва машините, та да става по-лесна работата на хората. Разбираш ли ме?
— Ти, дядо, имаш пред вид — промърмори Прокоп — някаква евтина двигателна сила?
— Евтина, евтина — съгласи се радостно старецът. — Та да донася голяма полза. А също така и да свети, и да грее, разбираш ли?
— Чакай — замисли се Прокоп. — Не знам. Би трябвало да се опита… друго нещо.
— Ха така. Опитай друго нещо и готово. Е, видиш ли, няма да останеш без работа. А сега остави всичко… И утре е ден. Ще ти постеля. — Дядото стана и заситни към каручката. — Хай-де малкия! — запя той. — Ще се спи. — Върна се с мършава пухена завивка, да си я подложат вместо възглавница. — Ела — рече той. Взе фенера и влезе в дъсчената колиба. — Е, слама има колкото искаш — мъркаше старият, докато постилаше. — Ще стигне и за трима ни. Слава богу.
Прокоп седна на сламата.
— Дядо — възкликна смаян. — Погледни!
— Какво има?
— Тук, на дъските.
На всяка дъска в плевнята беше написана голяма буква с тебешир; в мъждукащата светлина на фенера Прокоп зачете: К… Р… А… К… А… Т…
— Нищо, нищо — забъбри старецът, като го успокояваше и побърза да изтрие буквите с шапката си. — Няма ги вече. Хайде легни си, ще те покрия с чула. Ха така.
Той застана на вратата:
— Хай-де, мал-кия — изпя с треперлив глас той; и кончето подаде на вратата хубавото си сребърно чело и докосна с бърните си палтото на стареца. — Хайде, влизай вътре — нареди му старият. — И лягай.
Кончето влезе, порови с копита край отсрещната стена и коленичи.
— А пък аз ще легна между вас — каза дядото. — Кончето ще те постопли с дишането си, ха така.
Той остана да седи тихо на вратата; зад него в тъмнината още тлееше угасващият огън, и се виждаше как красивите, сини очи на коня предано го следят; а старецът си шепнеше нещо, мъркаше и поклащаше с глава.
Очите на Прокоп се затваряха от зъзнеща нежност. Ама това… та това е покойният ми татко, мина му през ума; господи, колко е остарял! Колко е отъняло проскубаното му вратле…
— Прокоп, спиш ли? — прошепна старият.
— Не спя — отговори Прокоп и потръпна от нежност. Дядото меко запя чудна и тиха песен:
— Лалала хоу, дадада пан, бинкили бункили хоу та та…
Прокоп най-сетне потъна в спокоен, подкрепителен сън без сънища.