— Ррррр.
Изглежда, че този висок трополещ звук галванизираше някак стария кон. Пощенската кола потегли. Прокоп несъзнателно се хвана за ниската ритла; чувстваше, че е свръх силите му да се задържи на капрата.
— Ррррр.
Конят тичаше накуцвайки, размахваше опашка и на всяка крачка звучно изпускаше газове.
— Рррррррр.
От двете страни на пътя се точеха голи дървета; беше тъмно като в рог, само полюшващото се кръгче на фенера се плъзгаше по калта. С безчувствените си пръсти Прокоп стискаше ритлата; чувстваше, че вече не е господар на тялото си, знаеше, че не бива да падне, че безгранично отслабва. Просветна прозорец, алеята, черни ниви.
— Рррр.
Конят постоянно пърдеше и ситнеше, преплитайки тромаво и неестествено крака, като че ли отдавна беше умрял.
Прокоп бегло погледна спътника си. Беше един дядо с увито шалче на врата; непрекъснато дъвчеше нещо, преживяше, жвакаше и отново го изплюваше. Прокоп си спомни, че вече го е виждал. Това беше отвратителното лице от съня, което скърцаше с разядените си зъби, та те чак се ронеха и после ги изплюваше на късчета. Беше странно и страшно.
— Рррр.
Пътят завива, вие се нагоре по хълма и отново се спуска надолу. Някакъв чифлик, чува се да лае куче, по пътя върви човек и казва „Добър вечер“. Нагоре по хълма къщите зачестяваха. Пощенската кола завива, високото „рррр“ внезапно секва и конят се спира.
— Ето тук живее доктор Томеш — казва пощальонът. Прокоп поиска да каже нещо, но не можа; поиска да пусне ритлата, но не му се удаде, защото пръстите му се бяха вдървили.
— Е, пристигнахме вече — отново каза пощальонът. Постепенно пръстите се отпуснаха и Прокоп слезе от капрата, като трепереше целият. Сякаш по памет той отвори портата и позвъни на къщната врата. Отвътре се чу бесен лай и някакъв млад глас извика:
— Хонзик, тихо!
Вратата се отвори и Прокоп едва изломоти:
— Господин докторът в къщи ли е?
Миг тишина; после младият глас каза:
— Влезте.
Прокоп се озова в топла стая; на масата имаше лампа и вечеря, миришеше на букови дърва. Стар човек с очила, вдигнати на челото, стана от масата и тръгна към Прокоп:
— Какво има?
Прокоп смътно си спомни за какво собствено е дошъл.
— Аз… всъщност… — подхвана той — синът ви тук ли е?
Старият човек внимателно наблюдаваше Прокоп.
— Няма го. Какво ви е?
— Ирка… Иржи — мънкаше Прокоп, — аз съм… негов приятел и му нося… трябва да му предам… — Напипва в джоба си запечатания плик. — Важно е… и… и…
— Ирка е в Прага — прекъсна го старият човек. — Но седнете поне!
Прокоп безкрайно се учуди.
— Но нали каза… каза, че идва тук. Аз трябва да му предам… — Подът под него се люшна и той започна да се накланя.
— Аничке, стола — извика старият човек със странен глас.
Прокоп можа да чуе още някакъв приглушен век и рухна на земята. Заля го безкрайна тъмнина, а след това вече нямаше нищо.
VII
Нямаше нищо; само от време на време, като че ли мъглите се разкъсваха, изникваше мотив от облепена с тапети стена, корниз на шкаф, украсен с дърворезба, крайче на завеса или гипсова украса на тавана; или пък над него се навеждаше някакво лице, като над отвор на кладенец, но не личаха чертите му. Нещо ставаше, от време на време някой наквасваше горещите му устни или пък повдигаше безчувственото му тяло, но всичко чезнеше в нижещите се разпокъсани сънища. Това бяха пейзажи, мотиви от килими, формули от диференциалното смятане, огнени кълба, химически формули; само от време на време нещо изплуваше на повърхността и за миг се превръщаше в по-ясен сън, за да се разлее малко след това между широките брегове на безсъзнанието.
Накрая настъпи мигът, в който той дойде на себе си; видя над себе си топлия и вдъхващ сигурност таван с гипсов корниз; погледът му намери собствените му мършави, мъртвобледи ръце върху пъстрата завивка; малко по-нататък откри ръба на кревата, шкафа и бялата врата; всичко беше някак си мило, тихо и вече познато. Нямаше понятие къде се намира; поиска да разбере, но главата му беше невъобразимо отмаляла, всичко отново започна да се размазва, ето защо затвори очи и в безсилна немощ се предаде на съня.
Вратата тихо изскърца. Прокоп отвори очи и седна на леглото, като че ли нещо го повдигна. На вратата стоеше девойче, източено някак си и светло, ясничките му очи бяха безкрайно учудени, устата му полуотворена от изненада и притискаше към гърдите си бяла кърпа. То стеснително стоеше на място, примигваше с дългите си ресници, а розовата му муцунка започна несигурно, плахо да се усмихва.
Прокоп се свъси; усилено търсеше да каже нещо, но главата му беше съвсем празна; той движеше беззвучно-устни и наблюдаваше девойката със строги и мъчещи се да си спомнят нещо очи. „Γουνοδμαι σε άνασσα“ — пророни внезапно и неволно устата му — „υεος νΰ τις ή βροτος έσσι; Εί μέν τις έσσι τού ούρανόν εύρύν έχουσιν ‘Αρτέμιδι σε έγωγε Διος ηούρμ μεγάλονο, ειδός τε μέγεφός τε φυήν τ’άγχιστα έίσχω.“ И по-нататък, стих след стих, започна да се лее божественият поздрав, с който Одисей се обръщаше към Навзикая: