Выбрать главу
„Теб умолявам, царице. Човек ли си ти, божество ли? Ако си от боговете, които владеят небето, то с Артемида едничка, на Зевса блестящата щерка, аз те сравнявам по стройна снага, и по ръст, и по изглед. Ако си земна девойка, подвластна съвсем на съдбата, триж са щастливи бащата и твоята майка почтена, триж са и твоите братя щастливи. Каква ли наслада вечно сърцата им пълни, когато със своята хубост весела стъпяш в хорото, фиданка такава цъфтяща?“5

Девойчето неподвижно, като вкаменено слушаше този поздрав на непознат език; по гладкото й чело бе изписано такова объркване, очите й така по детски и изплашено примигваха, че Прокоп удвои старанието на изхвърления на брега Одисей, самият той разбирайки само смътно смисъла на думите.

„Κείνος δάΰπερι χήρι μαχάρτατος“ — рецитираше той бързо.

„Ала от всички блажени най-пълно блажен е женихът, който дома ще те води, дарена с венчалната зестра. Никога ни мъж, ни жена като теб не са виждали още моите очи по света. Изумен те сега съзерцавам.“

„Σέβας μέχει είσορώντα“. Девойчето силно се изчерви, сякаш разбра поздрава на гръцкия герой; несръчен и приятен смут свързваше ръцете и краката й, а Прокоп, събрал длани върху завивката, говореше, като че ли се молеше.

„Δήλψ δή ποτε“ — продължаваше той бързо:

„Някога в Делос, където е дигнат олтар Аполонов, стройно израснала палма, на тебе прилична, съгледах. (В храма бях влязъл, последван от свитата спътници верни, минал из пътя, по който ме чакаха тежки неволи.) Също пред нея застанах и дълго я гледах омаян — още издънка тъй стройна не бе из земята израсла. Тъй и на теб се любувам, девойко, и слисан не дръзвам твоите нозе да обгърна.“

„Δειδια δαίνος“: да, страхуваше се ужасно, но и девойката се боеше и притискаше към гърдите си бялата кърпа и не отвръщаше очи от Прокоп, който бързаше да разкаже за страданията си:

„Вчера, на двайстия ден, се спасих от вълни притъмнели — толкова дълго бях носен от страшната буря в морето. Бягах от остров Огигия аз и ме хвърли тук демон, нови беди да изстрадам. И толкова скоро не чакам техния край, че кроят ми безсмъртните още неволи.“

Прокоп тежко въздъхна и издигна страшно измършавелите си ръце. „Αλλά, άνασσ“

„Милост яви ми, царице! Изпитал нещастия много, първо към тебе пристъпям. От хората, дето живеят в тази страна и града, не познавам аз никого тука. Пътя, що води в града ни, ми кажи и подай да наметна някоя ленена тъкан, в която си дрехите свила.“

Лицето на девойката се проясни донякъде, влажните устни се поотвориха; може би Навзикая ще проговори, но Прокоп искаше още да я благослови за онова облаче прелестно съчувствие, от което розовееше личицето й: „Σοί δέ υεοί τοσα δίεν, τόσα φρεσί σήσι μενοινάς“:

„Нека безсмъртни изпълнят това, що сърце ти желае — дом и съпруга, да дарят със съгласие пълно дома ти. Нищо по-хубаво, нищо по-скъпо от туй на земята — свързани с обич сърдечна, мъжът и жената да гледат своята къща — за завист и мъка на всеки противник — и за утеха на близки. Най-много за щастие свое.“

Последните думи Прокоп вече почти само ги издишваше; той самият трудно разбираше какво рецитира, всичко изтичаше плавно, неволно, от някакво незнайно кътче на паметта; почти двадесет години бяха изминали от времето, когато се беше опитвал някак да разбере нежната мелодия на Шеста песен. Свободният поток от думи му носеше просто физическо облекчение; в главата му ставаше по-леко и по-ясно, чувстваше се почти блажен в тази отпусната и приятна слабост и в този миг на устните му трепна смутена усмивка.

Девойката се усмихна, помръдна и каза:

— Е? — Пристъпи една крачка и прихна да се смее. — Какво говорехте?

— Не зная — отвърна Прокоп несигурно.

В този миг полуотворената врата зейна внезапно и в стаята се втурна нещо малко и рунтаво, изквича от радост и скочи върху леглото на Прокоп.

— Хонзик — извика девойчето изплашено, — марш от там!

Но кученцето беше облизало вече лицето на Прокоп и с поривиста радост започна да се завира в завивката. Прокоп посегна към лицето си, за да се избърше, и с ужас усети под ръката си гъста брада.

вернуться

5

Тук и нататък цитати (старогръцки и български) от Шеста песен на „Одисея“. Превод от старогръцки на Георги Батаклиев, изд. „Народна култура“ — 1971 г., София, I издание.