— Какво — какво — заекна той и млъкна учуден. Кученцето продължаваше да лудува; преизпълнено с нежност, то хапеше ръцете на Прокоп, скимтеше, фучеше, и о-о-о! мократа му муцуна се допря до гърдите му.
— Хонзик — викаше девойката, — ти си полудял! Остави господина! — Притича до кревата и взе паленцето в ръце. — Господи, Хонзик, колко си глупав!
— Оставете го — помоли Прокоп.
— Но нали ръката ви е наранена — каза много сериозно девойчето, като притискаше към гърдите си беснеещото куче.
Недоумяващ, Прокоп погледна десницата си. От палеца през дланта минаваше широк белег, покрит с тъпичка, зачервена, приятно сърбяща кожица.
— Къде… къде се намирам? — учуди се той.
— У нас — отговори девойката, толкова естествено, че Прокоп веднага се успокои.
— У вас — повтори той облекчено, макар че нямаше представа точно къде е това. — И откога?
— Двадесети ден вече. И през цялото време… — поиска да каже нещо тя, но не се доизказа. — Хонзик спеше с вас — добави бързо тя, смути се неизвестно защо и прегърна кучето като малко дете. — Знаете ли?
— Не — помъчи се да си припомни Прокоп. — Да не би да съм спал през цялото време?
— Непрекъснато — не се сдържа тя. — Хубаво се наспахте. — Тя остави кучето на пода и се приближи към леглото.
— По-добре ли сте?… Искате ли нещо?
Прокоп поклати глава; не се сещаше за нищо, което би могъл да поиска.
— Колко е часът? — попита несигурно.
— Десет. Аз не зная какво ви разрешават да ядете; като дойде татко… Татко така ще се зарадва… Искате ли нещо?
— Огледало — каза Прокоп колебливо. Девойката се засмя и изскочи от стаята. Главата на Прокоп бучеше; все се мъчеше да си припомни и все не можеше. Но ето че девойчето се върна, каза нещо и му подаде огледалце. Прокоп поиска да вдигне ръка, но бог знае защо не успя; девойчето сложи огледалото между пръстите му, но то падна върху завивката. Момичето пребледня, смути се нещо и само поднесе огледалото към очите му. Прокоп се взря в него и видя едно съвсем брадясало лице и една почти непозната физиономия; гледаше и не можеше да разбере и изведнъж устните му се разтрепериха.
— Легнете, веднага легнете — нареди му тъпичкото, почти разплакано гласче и пъргавите ръце му подложиха възглавницата. Прокоп се свлече назад и затвори очи; само малко да подремна, подремна, помисли си той и настъпи приятна дълбока тишина.
VIII
Някой го задърпа за ръкава.
— Хайде, хайде — каза този някой, — не сме ли спали достатъчно, а?
Прокоп отвори очи и видя един стар човек, с розово оплешивяло теме и бяла брада, със златни очилца, вдигнати на челото, и извънредно жив поглед.
— Стига спане, многоуважаеми — каза той, — стига толкова; защото иначе ще се събудите на оня свят.
Прокоп мрачно се загледа в стария господин; толкова му се спеше още.
— Какво искате? — обади се той твърдоглаво. — И… с кого имам честта да разговарям?
Старият човек се разсмя.
— Моля, доктор Томеш. Вие досега май не благоволихте да ме забележите? Но не се безпокойте. Е какво, как се чувствате?
— Прокоп — обади се болният недружелюбно.
— Така, така — каза докторът доволен. — А пък аз си мислех, че сте Снежанка. Но сега, господин инженер — каза живо той, — трябва да ви прегледам. Е, не се мръщете, де. — Измъкна термометъра изпод мишницата му и самодоволно изгрухтя: — Трийсет и пет и осем. Ехе, братче, като вейка сте. Май трябва да ви храня, а? Не мърдайте.
Прокоп усещаше на гърдите си гладката плешивина и студеното ухо, които с ободрително мърморене сновяха от едното рамо до другото, и от корема до гърлото.
— Слава богу — каза накрая докторът и спусна очилата на очите си. — Отдясно има още хрипове, а сърцето — е, то ще се оправи, нали? — Наведе се над Прокоп, поразрони с пръсти косата му, като едновременно вдигаше и спускаше клепачите му с палеца си. — Никакво спане вече, ясно ли е? — говореше той, докато изследваше внимателно зениците му. — Ще вземем от някъде книжки и ще четем. Ще хапнем нещо, ще изпием чаша вино и — не мърдайте! Няма да ви ухапя.
— Какво ми е? — несмело попита Прокоп.
Докторът се изправи.
— Е, сега вече нищо. Слушайте, откъде се взехте тук?
— Къде тук?
— Тук, в Тинице. Строполихте се на пода и… Но от къде дойдохте?
— Не зная. Може би от Прага, а? — мъчеше се да си припомни Прокоп.
Докторът разтърси глава.
— С влак от Прага! С възпаление на мозъчната ципа! Как сте могли? Знаете ли изобщо какво значи това? И с кой ум?