— Кое?
— Менингит. Спяща форма. А на всичкото отгоре още и пневмония. Четиридесет градуса, ей? В такова състояние, приятелю, не се ходи по излети. А знаете ли, че — я по-скоро покажете дясната си ръка?
— То… това беше обикновено одраскване — бранеше, се Прокоп.
— Хубаво одраскване. Отравяне на кръвта, ясно ли ви е? Като оздравеете, ще ви кажа, че сте били… че сте били магаре. Извинете — каза той с възвишено възмущение, — щях да кажа нещо по-лошо. Образован човек и да не знае, че това му стига за три екзитуса! И как изобщо сте могли да се държите на краката си?
— Не знам — прошепна Прокоп засрамен.
Докторът поиска да продължи да го ругае, но изръмжа само и махна с ръка.
— А как се чувствате? — започна той строго. — Малко сте оглупял, нали? Паметта ви я няма никаква, а? А тук, тук нещо — и той се чукна по челото, — тук нещо сте още слаб, нали?
Прокоп мълчеше.
— Ето какво, господин инженер — развика се докторът, — няма да берете грижа за това. Е, то ще продължи известно време, няма как, а? Разбирате ли ме? Не бива да си напрягате мозъка. Не бива да мислите. Всичко ще се оправи… малко по малко. Това е само временно увреждане, слаба амнезия, разбирате ли ме?
Докторът викаше, потеше се и се ядосваше, като че ли се караше на глухоням. Прокоп го наблюдаваше внимателно и се обади спокойно:
— Значи, ще остана слабоумен?
— Не, не, моля ви се — ядоса се докторът. — Напълно изключено. Просто, само… за известно време… увреждане на паметта, разсеяност, умора и тем подобни признаци, разбрахте ли ме? Нарушение на координацията, ясно ли е? Почивка. Спокойствие. Никаква работа. И благодарете на господа-бога, многоуважаеми, че изобщо сте отървали кожата.
— Отървахте се — обади се той след малко и радостно се изсекна в носната си кърпа.
— Чуйте, такъв случай не съм имал още. Вие дойдохте тук и бяхте изпаднал вече в делириум, строполихте се на земята и край. Моите почитания, господа. Какво можех да ви правя? Болницата е далече, а момичето, такова, се разплака над вас… и изобщо, дойдохте като гост на… Ирка, сина ми, нали? При това положение ви оставихме тук, разбирате ли ме? Е, това не ни пречи. Но такъв забавен гост не бях виждал досега. Двайсет дни да проспиш, покорно благодаря! Когато главният лекар ви оперира ръката, не благоволихте даже да се събудите, а? Тих пациент, няма що. Но, това вече мина. Важното е, че се отървахте. — Докторът шумно се плесна по бедрото. — По дяволите, стига сте спал! Господине, ей, господине, така може да заспите завинаги, чувате ли? Дявол да го вземе, проявете малко воля! Стига вече, чувате ли?
Прокоп вяло кимна; чувстваше как някакви воали плават между него и действителността, че всичко се забулва, смрачава и затихва.
— Андула — чу в далечината разтревожен глас. — Вино! Донеси вино!
Бързи крачки, говор, сякаш изпод вода и тръпчивият вкус на виното започна да се стича в гърлото му. Отвори очи и видя над себе си наведеното девойче.
— Не бива да спите — каза момичето тръпнещо, а дългите му ресници премигваха, като че ли пулсираха ведно със сърцето.
— Няма вече — извинява се смирено Прокоп.
— Разчитам на думата ви, многоуважаеми — изломоти докторът, застанал до леглото. — От града по изключение ще пристигне за консултация главният лекар; нека да види, че и ние, селските фелдшери, сме способни за нещо. Така де! Трябва да се държите добре. — С необикновена ловкост той приповдигна Прокоп и подпъхна възглавниците зад гърба му. — Така, сега господинът ще седи; а спането ще го остави за следобед, нали? Аз трябва да прескоча до кабинета. А ти, Анда, седни тук и бърбори нещо; друг път устата ти не спира, същинско кречетало, а? Ако рече да спи, извикай ме; аз вече ще се оправя с него. — На вратата той се обърна и изръмжа: — Но… радвам се, знаете ли? А? Внимавайте, значи!
Прокоп спря поглед на момичето. То седеше недалеч от него, отпуснало ръце в скута си, и не му идваше наум за какво да говори. Това е, ето сега вдигна главата си и поотвори уста: да чуем какво ще каже; но то само се засрами, преглътна и наведе още по-ниско глава; виждаха се само дългите му мигли, които трепкаха над лицето.
— Татко е толкова рязък — обади се накрая момичето. — Той е свикнал да вика… да се кара… с пациентите… — За съжаление темата се изчерпа; затова пък — като че ли нарочно — в ръцете на девойчето се озова престилката, поддаваща се на най-различни операции, и то започна дълго и интересно да я дипли по всевъзможен начин, като не преставаше да мига съсредоточено с извитите мигли.
— Какво подрънква така? — попита Прокоп след дълго мълчание.
Тя обърна глава към прозореца; имаше хубави светли коси, които озаряваха челото й, и по влажната й уста имаше сочно светло петно.