— Това са кравите — каза тя с облекчение. — Там е дворът на имението. Този дом също принадлежи към имението. Татко разполага с кон и бричка… Казва се Фрицек.
— Кой?
— Конят. Вие никога не сте идвал в Тинице, нали? Тук няма нищо. Само алеи и ниви… Докато беше жива майка, тук беше по-весело; тогава идваше и нашият Ирка… Повече от година не е идвал; скара се с татко и… дори не ни пише. У нас дори е забранено да се говори за него. Виждате ли го често?
Прокоп отрицателно поклати глава.
Девойчето въздъхна и се замисли.
— Той е… не зная. Един особен. Само се разхождаше тук с ръце в джобовете и се прозяваше… Знам, че тук няма нищо; но все пак… Татко толкова се радва, че останахте у нас — завърши тя бързо и малко несвързано.
Някъде вън прегракнало и смешно изкукурига младо петле. Изведнъж там долу, между кокошките, настъпи възбуждение, чуваше се диво „ко-ко-ко“ и победоносно скимтящият лай на кучето. Момичето скочи.
— Хонзик гони кокошките! — Но веднага седна отново, решено да остави кокошките на съдбата им. Настъпи приятна и ясна тишина.
— Не зная за какво да ви говоря — каза тя след малко с най-прекрасна естественост. — Ще ви прочета вестника, искате ли?
Прокоп се усмихна. Тя донесе веднага вестниците и смело зачете уводната статия. Финансовото равновесие, държавният бюджет, кредитите без покритие… Приятното и несигурно гласче произнасяше спокойно тези безкрайно сериозни неща, а на Прокоп, който изобщо не слушаше, му беше по-добре, отколкото ако спеше дълбоко.
IX
Сега вече Прокоп може да става от леглото за някой и друг час дневно; все още едвам си тътри краката и за съжаление не може много да се разговаря с него; каквото и да му казвате, той в повечето случаи ще ви отговори на две, на три и ще ви се извини с плаха усмивка.
Ето, вземете на обед — самото начало на април е — той обича да седи на пейката в градината; до него рошавият териер Хонзик се смее щастливо под мокрите си, лесничейски мустаци, защото явно се гордееше с ролята си на компаньон — облизва се от радост и блажено притваря очи, когато осакатената левица на Прокоп го погалва по топлата рунтава глава. Обикновено докторът изскача от кабинета си, шапчицата му се плъзга насам-натам по гладката плешивина, той прикляка и започва да сади зеленчуков разсад; с дебелите си къси пръсти раздробява бучките пръст и ги постила внимателно в леглото за младите поници. Често се нервира и мърмори нещо; забучил е например някъде в лехата лулата си и не може да я открие. Тогава Прокоп се надига и с усета си на детектив (нали по цял ден лежи и чете криминални романи) се отправя точно към изчезналата лула. Хонзик не пропуска случая да се отърси шумно.
По това време Анчи (тъй като Андула само така желае да я наричат) полива лехите на татко си… С дясната си ръка носи лейка, а лявата плава във въздуха; сребърните струйки шумят върху прекопаната пръст, а мерне ли се наблизо Хонзик, те се изливат по задника или по глупавата му глава; той изквичава отчаяно и търси защита при Прокоп.
През цялата сутрин към кабинета се точат пациенти. Кашлят в чакалнята и мълчат, всеки мисли за болката си. Понякога от кабинета се разнася страшен вик, когато докторът вади зъб на някой малчуган. Сега пък Анчи, изпаднала в паника, търси спасение при Прокоп, бледа и не на себе си, плахо мига с красивите си ресници и чака да отмине страшното произшествие. Накрая момчето изскача навън с проточено скимтене, а Анчи неловко се опитва да замаже чувствителната си страхливост.
Съвсем друго е, разбира се, когато пред къщата на доктора спира каруца, постлана със слама, и двама чичковци внимателно изнасят по стълбите тежко ранен човек. Той е със смазана ръка, или със счупен крак, или пък главата му е пукната от удар на копито; студена пот облива страхотно бледото му чело и той тихо стене, като проявява героично самообладание. Над цялата къща се разстила трагична тишина; дебелата, весела слугиня ходи на пръсти, очите на Анчи са пълни със сълзи, а пръстите й треперят. Докторът се втурва с крясък в кухнята, иска ром, вино или вода и с двойно по-голяма грубост се опитва да прикрие мъчителното чувство на състрадание. И целия ден след това не разговаря, беснее и тръшка вратите.
Но съществува и големият празник, тържественият ежегоден панаир на селската медицина: ваксинирането на децата. Стотици майки дундуркат своите мрънкащи, ревящи, спящи вързопчета и те изпълват целия кабинет, коридора, кухнята и градината; Анчи е като луда и във възторжен пристъп на класическо майчинство й се иска да държи на ръце, да люлее и преповива всички тези беззъби, ревливи, пухкави деца. И някъде по-тържествено лъщи плешивината на стария доктор, от сутринта той ходи без очила, за да не плаши дребосъчетата, в очите му се чете умора и радост.