Друг път, посред нощ, тревожно издрънква звънецът. После на вратата се чуват да гъгнат някакви гласове, докторът започва да ругае и нарежда на кочияша Йозеф да впрегне конете. Някъде в селото, зад светнало прозорче, на света идва нов човек. Докторът се връща чак сутринта изморен, но доволен, от десет метра вони на карбол; но такъв Анчи го обича най-много.
Тук, разбира се, има и други лица; дебелата, цвилеща Нанда от кухнята, която по цял ден пее, киска се и се къса от смях. Освен нея тук е и сериозният кочияш Йозеф с увиснали мустаци, историк; чете непрестанно исторически книги и обича да разказва, например за хуситските войни или за историческите тайни на този край. Освен него тук е и градинарят на имението, голям женкар, който всеки ден прескача в градината на доктора, пресажда розите му, подстригва храстите и кара Нанда да се смее до припадък. По-нататък следва поменатият вече, космат и буен Хонзик, който съпровожда Прокоп, пощи си бълхите и гони кокошките, и е безкрайно щастлив, когато пътува върху капрата на бричката на доктора. Фриц е старият вран, малко посивял приятел на зайчетата и съвсем разумен и добродушен прошарен вече кон; да погалиш топлите му и чувствителни ноздри е върховно удоволствие. По-нататък тук е червендалестият канцеларист от двора, влюбен в Анчи, която ведно с Нанда жестоко се майтапи с него. Управителят на имението, стара лисица и разбойник, който идва да играе шах с доктора; докторът се нервира, беснее и губи. Тук са и други местни лица, между които необикновено скучният, интересуващ се от политика цивилен землемер, досажда на Прокоп с правото си на колега.
Прокоп чете много или пък се преструва, че чете. Осеяното му с белези тежко лице не говори много, най-малко за отчаяната му и тайна борба с увредената памет. Особено са пострадали последните му няколко трудови години; най-обикновените формули и процеси са отишли по дяволите и по полето на книгите Прокоп си записва отделни формули, които изникват в съзнанието му, когато най-малко мисли за тях. После се вдига и отива да играе билярд с Анчи; защото при тая игра не се говори много. И Анчи се заразява от скучната му и непроницаема сериозност; тя играе съсредоточено, цели се със строго смръщени вежди, но когато топката, сякаш нарочно, се търколи в съвсем друга посока, Анчи отваря учудено уста и с мокрото си езиче й сочи верния път.
Вечер край лампата. Най-много говори докторът — въодушевен естественик без каквито и да било познания. Особено го очароват последните загадки на света: радиоактивността, безкрайността на пространството, електричеството, теорията на относителността, произходът на материята и възрастта на човечеството. Той е заклет материалист и точно затова чувства тайнствения и сладък ужас на нерешените въпроси. Понякога Прокоп не се сдържа и коригира Бюхнеровската наивност на възгледите му. В тези случаи старият господин го слуша едва ли не с религиозен захлас и започва да се изпълва с безкрайно уважение към него, особено тогава, когато престава да го разбира, когато, да речем, Прокоп говори за резонансния потенциал или за квантовата теория. Анчи просто седи, подпряла брадичка о масата; тя наистина е вече малко голяма за тази поза, но явно е, че от смъртта на майка си е престанала да се развива. В такива случаи тя дори не диша, с широко отворени очи гледа баща си и Прокоп, и обратно.
А нощите, нощите са спокойни, необятни, както всякъде на село. От време на време ще издрънчат синджири в краварника, по-близо или по-далеч ще се разлаят кучета; падаща звезда ще разсече небосвода, пролетен дъжд ще зашуми в градината или пък капка със сребърен звук ще се отрони в самотния кладенец. Чист и дълбок хлад повява от отворения прозорец, и човек заспива благословен сън без сънища.
X
Да, положението се подобряваше: ден след ден, със ситни крачки, животът се връщаше при Прокоп. Той чувстваше главата си като замаяна, все още живееше малко като насън. Не оставаше нищо друго, освен да благодари на доктора и да се върне да си гледа работата. Прокоп поиска да съобщи за намерението си веднъж след вечеря, но точно тогава всички мълчаха като пънове. След това по едно време старият доктор хвана Прокоп под ръка и го поведе към кабинета си; след известни заобикалки той изплю камъчето и грубо, за да прикрие смущението си, каза на Прокоп, че не е нужно да заминава, по-добре било да остане да си почива, все още битката не била спечелена и изобщо, с една дума, да остане у тях и край. Прокоп възразяваше вяло, факт беше обаче, че все още не се чувстваше във форма и че се беше малко разглезил. С една дума, за заминаване засега и въпрос не можеше да става.