Следобед докторът винаги се затваряше в кабинета си.
— Наминете някой път при мен, а? — подхвърли той на Прокоп един ден.
Така Прокоп го завари наведен над най-различни шишенца, епруветки и прахове.
— Знаете ли, тук нямаме аптека — обясняваше му докторът — и аз трябва сам да си приготвям лекарствата.
С треперещите си дебели пръсти той се опитваше да дозира на ръчните везни някакъв прах. Ръката му беше несигурна, везните се люлееха и въртяха; старият човек се ядосваше, пъхтеше и по носа му избиха дребни капчици пот.
— Какво да правя, като не виждам — опита се той да оправдае старите си пръсти.
Прокоп погледа малко и без да каже нито дума, взе везните от ръцете му. Хоп, хоп и прашецът беше дозиран с точност до милиграм. Също така и вторият, и третият прашец. Чувствителните везни просто танцуваха в ръцете на Прокоп.
— Я виж ти, я гледай — чудеше се докторът и с изумление следеше ръцете на Прокоп, разнебитени, възлести, с обезобразени стави, счупени нокти и къси чуканчета вместо няколко пръста.
— Много сте сръчен в ръцете!
След малко Прокоп се залови да приготвя мехлем, да отмерва капки и нагрява епруветки. Докторът сияеше и лепеше етикетите. За половин час всички лекарства бяха приготвени и сума прахове останаха в запас. А след няколко дни Прокоп вече с лекота разчиташе рецептите на доктора и без много приказки се залови да изпълнява длъжността на фармацевт. Хубаво.
Веднъж, привечер, докторът се ровеше в рохкавата пръст на една лехичка. Изведнъж откъм къщата се чу страшен гръм и веднага след това с дрънчене се посипаха стъкла от прозорец. Докторът се втурна в къщи и на стълбището се сблъска с ужасената Анчи.
— Какво стана? — извика той.
— Не знам — пророни момичето. — В кабинета нещо…
Докторът се втурна в кабинета и видя Прокоп на четири крака да събира по пода парчета стъкло и хартия.
— Какво правехте тук? — кресна докторът.
— Нищо — каза Прокоп и виновно се изправи. — Пръсна се една епруветка.
— Ама какво, по дяволите — продължаваше да гърми докторът, но изведнъж се сепна: от лявата ръка на Прокоп се стичаше струйка кръв. — Пръста ли ви откъсна?
— Обикновено драсване — възрази Прокоп и скри лявата си ръка зад гърба.
— Дайте да видя — извика старият доктор и задърпа Прокоп към прозореца. Половината пръст висеше само на кожата. Докторът се хвърли към шкафа за ножици, а в отворената врата забеляза смъртнобледото лице на Анчи.
— Какво търсиш тук? — кресна той. — Марш навън?
Анчи не се помръдна; притиснала ръце към гърдите си, тя изглеждаше, като че ли ей сега ще припадне.
Докторът се върна при Прокоп; най-напред направи нещо с едно памуче, а после ножицата щракна.
— Лампата — извика той на Анчи.
Анчи се втурна към ключа и светна.
— И не стой тук — викаше с висок глас старият човек и промиваше иглата в бензин. — Нямаш работа тук! Подай ми конците!
Анчи изтича към шкафа и му подаде макара с конци.
— А сега си върви!
Анчи погледна гърба на Прокоп и направи нещо друго; пристъпи по-близко, взе с двете си ръце ранената ръка и я задържа. Докторът тъкмо си миеше ръцете; обърна се към Анчи и щеше да избухне; вместо това измърмори:
— Добре, дръж здраво тогава! И по на светло!
Анчи присви очи и държеше. Когато вече не се чуваше нищо друго освен сумтенето на доктора, тя се осмели да погледне. Долу, където работеше баща й, всичко беше кърваво и отвратително. Тя бързо погледна Прокоп; беше извърнал лице и клепачите му потрепваха от болка. Анчи изтръпна и взе да преглъща сълзите си, прилошаваше й.
Междувременно ръката на Прокоп се увеличаваше: сума памук, билротова батиста и почти цял километър бинт; накрая от всичко това се получи нещо огромно и бяло. Анчи държеше ръката, коленете й се подкосяваха, струваше й се, че страшната операция никога няма да свърши. Изведнъж й се зави свят и чу баща си да казва:
— На, изпий бързо това!
Отвори очи и видя, че седи в кабинета на бащиния си стол, че баща й и подава чаша с някакво лекарство, зад него стоеше Прокоп, усмихваше се и държеше на гърдите си превързаната ръка, която приличаше на огромна цветна пъпка.
— Хайде, изпий го, де! — настояваше докторът усмихнат.
Тя глътна течността и се разхълца; беше убийствен коняк.
— А сега вие — каза докторът и подаде чашката на Прокоп.
Прокоп беше леко пребледнял и храбро чакаше да си получи заслуженото. Накрая пи и докторът, прокашля се и подхвана: