— Та какво собствено правехте вие тук?
— Правех опит — отвърна Прокоп с кривата усмивка на виновен.
— Какво? Какъв опит? Опит с какво?
— Само ей така. Само — само — исках да видя дали може да се направи нещо с калиев хлорид.
— Какво да се направи?
— Взривно вещество — прошепна Прокоп с покорството на грешник.
Докторът погледна бинтованата му ръка.
— И си платихте, нали! Ръката ви е могло да откъсне. Боли ли? Ха така, пада ви се — заяви той кръвожадно.
— Но, татко — обади се Анчи, — остави го сега!
— А ти пък каква работа имаш тук — изръмжа докторът и я погали с вмирисаната си на карбол и йодоформ ръка.
Отсега нататък докторът носеше ключа от кабинета в джоба си. Прокоп си поръча цял пакет научна литература, ходеше с провесена ръка на гърди и по цели дни учеше. Вече цъфтят черешите, лепкавите млади листа блещукат на слънцето, златните лилии разтварят тежки пъпки. Из градината се разхожда Анчи с дебеличката си приятелка, двете се държат през кръста и се смеят; ето че доближават розовите си муцунки, шепнат си нещо, почервеняват от смях и започват да се целуват.
След дълги години Прокоп отново изпитва физическо удоволствие. Като животно той се припича на слънцето и притваря очи, за да чуе как шуми тялото му. Въздъхва и се хваща за работа; но му се иска да тича, скита далеч из околността и се отдава на страстната радост от дишането. Понякога среща Анчи в къщи или в градината и се опитва да поговори с нея; Анчи го гледа плахо и не знае какво да каже; но и Прокоп не знае и затова само промърморва нещо. С една дума му е по-добре или поне се чувства по-сигурен, когато е сам.
По време на четене установи, че е много изостанал; в много отношения науката беше отишла напред и той трябваше наново да се ориентира; но преди всичко се страхуваше да си спомни за собствената си работа, защото чувстваше, че там най-много са се разпокъсали връзките. Ако не работеше като вол, мечтаеше; мечтаеше за нови лабораторни методи, но едновременно го увличаха тънките и смели сметки на теоретиците; побесняваше, когато грубият му мозък не беше в състояние да разцепи тънкия косъм на проблема. Даваше си сметка, че лабораторната му „деструктивна химия“ разкрива нови, най-чудни хоризонти за теорията на материята; попадаше на неочаквани закономерности, но веднага губеше нишката с прекалено тежкото си умуване. Огорчен захвърляше всичко, за да се задълбочи в някакъв глупав роман; но и там го преследваше лабораторната страст; вместо думи той виждаше само химически символи; това бяха безумни формули, изпълнени с неизвестни досега елементи, които го безпокояха дори и в сънищата.
XI
Тази нощ му се присъни, че чете дълбоко научна статия в „The Chemist“. Смути го формулата An Ci, която не можеше да разбере; задълбочи се в размишления, започна да гризе ноктите си и изведнъж разбра, че това означава Анчи. Но ето че тя е тук и му се присмива с вдигнати зад главата си ръце; той се приближи до нея; хвана я с двете си ръце и започна да я целува и да хапе устните й. Анчи диво се отбранява с колене и лакти; той я държи грубо и с едната ръка разкъсва дрехите й на дълги ивици. Дланите му вече усещат младата й плът; Анчи бясно се мята, косите й падат върху лицето и изведнъж се отпуска и ляга; Прокоп се хвърля към нея, но под ръцете си напипва само дълги парцали и бинтове; дърпа ги, къса ги, иска да се освободи от тях и се събужда.
Засрами се безкрайно заради съня си; облече се тихо, седна до прозореца и зачака да се разсъмне. Няма граница между деня и нощта; небето само леко побледнява и из въздуха се понася сигнал, който не е нито светлина, нито звук, но той заповядва на природата; събуди се! И ето че утрото настъпи още посред нощ. Разкукуригаха се петлите, животните в оборите се размърдаха. Небето избледня до седефено, просия и леко порозовя; на изток изскочи първата червена ивица, „чик-чирик, чик-чирик, ту, пиу, пиу“, цвърчат и писукат птиците. Първият човек с бавна крачка тръгна на работа.
Ученият също се залови да работи. Дълго гриза перодръжката си, докато се реши да напише първите думи; защото това щеше да бъде нещо голямо, равносметка на дванадесетгодишно експериментиране и мислене, един труд, окъпан наистина с кръв. Разбира се, това тук ще бъде само една скица или по-скоро своеобразна философия на физиката или някакво стихотворение, или собствено верую. Това ще бъде една картина на света, съставена от числа и равенства; но тези астрономически цифри съвсем не измерват възвишеността на небосвода: те калкулират неустойчивостта и деструкцията на материята.
Всичко, което съществува, е твърдо и изчакващо взривно вещество; но какъвто и да бъде коефициентът на безразличието му, той представлява само една нищожна дроб от бризантността му. Всичко, което става, движението на звездите и телуричната дейност, цялата ентропия, самият прилежен и ненаситен живот, всичко това е на повърхността и само незначително, неизмеримо слабо разяжда и обвързва експлозивната сила, наричана материя. Трябва да знаете, че връзката, която я свързва, е като паяжина върху краката на спящ титан; дайте ми сила да го пришпоря и той ще отърси земната кора и ще запокити Юпитер срещу Сатурн. А ти, човечество, си като лястовичка, която с голям труд е изградила гнездото си под покрива на космическия погреб; чуруликаш при изгрев-слънце, а в бъчвите под тебе мълчаливо тътне страхотен взривен потенциал…