Прокоп, разбира се, не написва всичко това; за него то беше само една стаена мелодия, която окриляше тромавите изречения на специалния научен текст. За него повече фантазия имаше в голата формула и повече ослепителна красота в езика на числата. Затова той пишеше своята поема с помощта на формулите и ужасния жаргон на термините.
На закуска той не се появи. Затова Анчи дойде при него и му донесе мляко. Поблагодари й, в този миг си спомни за своя сън и някак си не посмя да я погледне. Взираше се упорито в ъгъла; и се чудеше как е възможно, че въпреки това вижда всяко златно косъмче по голите й ръце; никога досега не беше обръщал внимание на това.
Анчи стоеше съвсем близо до него.
— Ще пишете ли? — попита тя неопределено.
— Да — измърмори той и си помисли, какво ли би казала, ако съвсем неочаквано склони глава на гърдите й.
— Цял ден?
— Цял ден.
Навярно би се дръпнала страшно оскърбена; но какви твърди, малки и широки гърди има, може би и не подозира. Впрочем каква полза!
— Не желаете ли нещо?
— Не, нищо.
Глупаво; искаше му се да хапе ръцете й или нещо подобно; жената никога не знае в какъв смут хвърля човека.
Анчи вдигна рамене малко обидено.
— Добре тогава. — И изчезна.
Той стана и започна да се разхожда из стаята; яд го беше и на себе си, и на нея, но най-важното — вече не му се пишеше. Мъчеше се да подреди мислите си, но не му се удаваше. Ядоса се и кисел, като същинско махало, започна да се движи между стените на стаята. Час, два часа. Долу дрънчат чинии, масата се приготвя за обед. Той седна отново над книжата си и обхвана лицето си в длани. След малко пристигна прислужницата и му донесе обяда.
Той върна яденето почти недокоснато и се хвърли ядосан на леглото. Явно, че им е омръзнал, че и на него всичко му е дошло до гуша, и че е време да си тръгне. Да, още утре. Започна да си прави някакви планове за бъдещата работа, неизвестно защо му беше срамно и мъчително и накрая заспа като заклан. Събуди се късно след обед с блатясала душа и тяло, проядено от гнила леност. Мъкнеше се из стаята, прозяваше се и безсмислено се ядосваше. Стъмни се, а той дори не запали лампата.
Прислужницата му донесе вечерята. Остави я да изстине и все се вслушваше какво става долу. Вилиците подрънкваха, докторът мърмореше и много скоро след вечеря затръшна вратата на стаята си. Беше тихо.
Уверен, че вече никого няма да срещне, Прокоп стана и отиде в градината. Беше топла ясна нощ. Вече цъфти люлякът и жасминът, Воловар широко разгръща на небето своите звездни обятия, и тишината е още по-дълбока от далечен кучешки лай. О каменния зид в градината се е подпряло нещо светло. Това, разбира се, е Анчи.
— Красиво, нали? — произнесе той, колкото да каже; нещо, и се опря на зида до нея. Анчи мълчи, само извръща лице, а раменете й неспокойно и непривично се разтърсват.
— Това е Воловар — промърмори Прокоп общително. — А над него… е Драконът и Цефей, а онова там е Касиопея, четирите звездички накуп. Но трябва да погледнете по-нагоре. — Анчи се извръща и разтрива нещо около очите си.
— Онази там, ярката — продължава колебливо Прокоп, — е Полукс, Бета Геминорум. Не ми се сърдете. Може би съм ви се видял груб, нали? Аз исках… разбирате ли, нещо ме мъчеше? Не трябва да обръщате внимание.
Анчи въздъхна дълбоко.
— А коя е… ей там? — обади се тя с тих нерешителен гласец. — Най-ярката, долу.
— Това е Сириус, в Голямото куче. Наричат я още и Алхабор. А там съвсем вляво са Арктур и Спика. Сега падна звезда, видяхте ли?
— Видях. Защо ми се сърдехте толкова сутринта?
— Не ви се сърдех. Понякога съм… може би малко… недодялан; но животът ми не беше лесен, разбирате ли, никак не беше лесен; вечно сам и… нащрек. Не мога даже да говоря добре. Днес исках… да напиша нещо красиво… нещо като молитва на учения, за да може всеки да разбере; мислех си, че… че ще ви я прочета; но виждате ли; съвсем съм се изсушил, човек го е срам… да се отдаде на чувства, като че това е някакво разнежване. Или пък въобще да каже нещо от сърце. Станал съм един такъв, ръбест и чепат, знаете? И косата ми взе да белее.