— Но това ви отива — промълви Анчи.
Прокоп се изненада от тази страна на въпроса.
— Знаете ли — каза той объркано, — не е приятно. Време е… време е вече да прибирам реколтата. Друг на мое място с моите знания! А аз нямам никаква, никаква, никаква полза от всичко това. Само съм… berumt6 и celebre7 и higly esteemed8, а у нас даже… никой не знае. Струва ми се, че теориите ми са доста слаби; нямам глава на теоретик. Но това, което съм открил, не е без стойност. Моите екзотермични взривни вещества… диаграмите… и експлозиите на атома… всичко това има определена стойност. Аз съм публикувал само една десета от това, което зная. Друг да беше, представяте ли си! Аз вече дори… не разбирам теориите им; те са толкова изтънчени, толкова остроумни… и всичко това само ме обърква. Аз съм кухненска душа. На мене ми дайте само да помириша нещо и аз веднага подушвам какво става от него. Но да разбера… какво следва от това… теоретически и философски… това не умея. Аз зная… само фактите; аз ги правя; това са мои факти, разбирате ли? И все пак… аз… аз долавям, че зад тях се крие някаква истина; една огромна всеобща истина… която ще преобърне всичко… когато избухне. Но тази голяма истина… е зад фактите, а не зад думите. И затова, затова трябва да търсиш фактите! Дори да ти откъснат и двете ръце…
Анчи, опряна на зида, едва дишаше. Никога досега този мрачен шеф не беше говорил толкова — и главно, никога не беше говорил за себе си. Той се бореше с думите; бореше се и от него лъхаше огромна гордост, но също така плахост и измъченост; макар да говореше само в интеграли, Анчи разбираше, че пред нея се разкрива нещо съкровено и човешки разтревожено.
— Но най-лошото, най-лошото — мърмореше Прокоп. — Понякога… и особено тук… и това, това ми се струва глупаво… и безполезно. И тази последна истина… изобщо всичко. По-рано никога не ми се беше случвало. Защо и за какво… Може би е по-разумно човек да отстъпи… просто да се отстъпи пред това, пред всичко това. (Той показа с ръка нещо наоколо.) Просто пред живота. Човек не бива да бъде щастлив; това го размеква. После всичко останало му се струва излишно, дребно… и безсмислено. Най-много… най-много човек постига от отчаяние. От мъка, от самота, от оглушаване. Защото нищо не му стига. Аз работех като луд. Но тук, тук започнах да бъда щастлив. Тук разбрах, че може би… нещо по-хубаво от това да мислиш. Тук човек само живее… и разбира, че това е нещо велико… само да живее. Като вашия Хонзик, като котката, като кокошката. Всяко животно прави това… а на мен то ми се струва толкова изключително, като че ли досега изобщо не съм живял. И така… за втори път загубих дванайсет години.
Обезобразената му, бог знае колко пъти съшивана десница потръпваше върху зида. Анчи мълчи и в тъмното се виждат дългите й мъгли; подпряна с лакти о зида, тя мига срещу звездичките. Изведнъж нещо прошумоля в храстите и Анчи се изплаши; някаква сила я хвърли върху рамото на Прокоп.
— Какво е това?
— Нищо, сигурно невестулка; отива в кокошарника за пилета.
Анчи замря. Младите й, еластични гърди плътно се допираха о ръката на Прокоп — може би тя самата не си даваше сметка, но Прокоп усещаше този допир повече от всичко друго на света; ужасно го беше страх да си помръдне ръката, защото, първо, Анчи ще си помисли, че той я е сложил нарочно там и, второ, нямаше да остане в същото положение. Особеното беше, че обстоятелствата изключваха възможността да продължи да говори за себе си и за своя загубен живот.
— Никога — запелтечи той смутено, — никога не съм бил толкова доволен… толкова щастлив, както тук. Вашият татко е най-добрият човек на света, а вие… вие сте толкова млада…
— Аз си мислех, че ви изглеждам… прекалено глупава — каза Анчи тихо и щастливо. — Никога не сте говорили така с мене.
— Наистина, никога досега — промърмори Прокоп.
Двамата се умълчаха. Върху ръката си той чувстваше лекото дишане на гърдите й; потръпваше и затаи дъх, а тя, изглежда, също затаяваше дъх, тихо тръпнеща, дори не мигаше и с широко отворени очи гледаше в празното. О, да можеше да я погали, да я притисне! О, отмаляване, първо докосване, неволна и пламенна ласка! Случвало ли ти се е някога по-омайно приключение от тази несъзнателна и предана интимност? Сведена пъпка, тяло боязливо и нежно! Ако можеше само да предусетиш мъчителната нега на тази груба мъжка ръка, която, неподвижна, те милва и стиска! Ако — ако — ако можех сега… и те притиснех…