Анчи се изправи с най-естествено движение. Ах, момиче, ти наистина нищо не си предполагала!
— Лека нощ! — казва Анчи тихо и лицето й е бледо и неясно. — Лека нощ — казва тя малко затворено и му подава ръка; подава я несръчно и отпуснато. Цялата е като разкършена и гледа някъде встрани. Не е ли заради това, че иска мигът да продължи още малко? Не, тръгва вече, колебае се; не, стои на едно място и къса на парченца някакво листо. Какво да й кажа още?
— Лека нощ, Анчи, и спете по-добре от мене.
Защото наистина сега е невъзможно да отиде и да си легне. Прокоп се хвърля на пейката и подпира глава на ръцете си. Нищо, нищо не се е случило… чак толкова; би било срамно да се мисли веднага бог знае какво. Анчи е чиста и невинна както теленце, а сега вече стига; не съм хлапе. В този миг светва прозорецът на първия етаж. Спалнята на Анчи. Сърцето на Прокоп бие лудо. Знае, че е срамно да гледа тайно натам; наистина, като гост, не би трябвало да прави това. Прави дори опит да се изкашля (за да го чуе), но опитът нещо излиза несполучлив; и остава да стои като статуя и не може да отвърне поглед от златния прозорец. Анчи ходи насам-натам, навежда се, прави нещо надълго и нашироко; аха, оправя си кревата. Сега застава на прозореца, гледа в тъмнината и слага ръцете си зад главата; точно такава я видя в съня си. Сега, сега би било редно да се обади; защо не го прави? Вече е късно; Анчи се обръща, отминава и изчезва; но не, само е седнала гърбом към прозореца и явно се събува страшно бавно и замислено; не можете да си представите колко хубаво се мечтае с пантофка в ръка. Поне сега е време да изчезне; но вместо това той се покачва на пейката, за да вижда по-добре. Анчи се връща на прозореца, свалила е вече елечето; вдига голи ръце и вади фиби от прическата си. Сега отмята глава и цялата грива се разлива по раменете й; момичето я разтърсва, с едно движение прехвърля цялото това плодородие напред върху челото си и сега го обработва с четка и гребен, докато главата й заприличва на луковица; това явно е много смешно, защото Прокоп, безсрамникът, направо сияе.
Анчи, бялата кукла, стои с приведена глава и сплита косата си в две плитки; клепачите й са спуснати и нещо си шепне, усмихва се, засрамва се, та чак раменете й подскачат; презрамката на ризата, внимание, ще се смъкне, Анчи, дълбоко замислена, гали бялото си рамо с някакво сладострастие, потръпва от студ, презрамката се смъква вече опасно и светлината угасва.
Никога не съм виждал нещо по-бяло, нещо по-красиво и по-бяло от този осветен прозорец.
XII
Още на сутринта я завари как къпе със сапун Хонзик в коритото; кучето отчаяно се отърсваше от водата, но Анчи не се предаваше, държеше го за козината и го сапунисваше със страст, опръскана, измокрена на корема и засмяна.
— Внимавайте — извика тя отдалече, — ще ви изпръска! — Изглеждаше като млада възторжена майка; о, боже, колко е ясно и просто всичко на този слънчев свят!
Дори Прокоп не можа да издържи да безделничи. Сети се, че звънецът на вратата е повреден, и се зае да поправя батерията.
Тъкмо остъргваше цинка, когато тя се приближи тихо към него; ръкавите и бяха запретнати до лактите, а ръцете й мокри от прането.
— Няма ли да избухне? — попита тя загрижено.
Прокоп не можа да не се усмихне; и тя се засмя и го пръсна със сапунените си ръце; но веднага след това със сериозно лице се приближи да избърше с лакът сапуненото мехурче в косите му. Виж ти, вчера тя не би се решила да го направи.
Към обед заедно с Нанда тя повлече коша с прането в градината. Щяха да го избелват на слънцето. Прокоп с благодарност затвори книгата; няма да я остави да мъкне тежката лейка я. Взе лейката и се залови да ръси прането; изобилният дъжд от лейката барабани усърдно и радостно върху обшитите с ресни покривки за маса, върху беличките юргански чаршафи и върху широко прострените мъжки ризи, шуми, цвърчи и образува фиорди и езерца. Прокоп хуква да полее и белите камбанки по полите и разни други интересни неща, но Анчи изтръгва лейката от ръцете му и продължава да ръси сама. През това време Прокоп сяда на тревата, вдишва с наслада дъха на влагата и наблюдава работливите и красиви ръце на Анчи. Σοί δε υεοι τοσα δοΰεν, спомни си той набожно. Σέβαςμέχει εισοροώντα. Изумен те сега съзерцавам.
Анчи присяда на тревата до него.
— За какво си мислехте?
Притваря очи заслепена и радостна, поруменяла и кой знае защо, толкова щастлива. Откъсва пълна шепа свежа трева и й се иска лудешки да я хвърли в косите му; но бог знае, и сега я възпира някакъв почтителен свян пред този опитомен герой.
— Някога обичали ли сте някого? — пита тя съвсем неочаквано и бързо поглежда встрани.